С БЕЛИ ПОМИСЛИ И СТАРИ РАНИ

По празници като Баба Марта ми се ще да съм главният герой в онзи стар виц за миналия в полулегалност: хем той се криел, хем никой не го търсел. И понеже не го умея това с криеницата, хващам пътя нанякъде.

Причината е една мартеничка, която направих преди n-брой години, а така и нямах възможността да окача на човека, за когото беше предназначена. Не че кой знае каква мартеничка, традиционните Пижо и Пенда.

Но така си останах с нея. И с желанието да подаря мартеничка на онзи човек. И така засядам около Баба Марта в нещо несвършено и никакъв хванат наникъде път не помага. Знаете как е, като не сте свършили нещо важно, намислено, искано - то си стои. Така де, вложил си себе си, какво да се правиш сега? (Като в онзи кошмар, че съм 11-и клас, но няма да взема диплома, щото нямам оценка по История, а срокът отдавна е приключил, всички са изпитани и оценени. Край. Няма връщане назад, а ти така и не си свършил каквото е трябвало и изобщо не е ясно защо. Без вина - виновен.)

Гадното в цялата не дотам кафкианска история е, че не е кой знае каква сложнотия да се вдигна, да ида и да я подаря тази мартеничка на онзи човек. И да се свърши! И някак Баба Марта се превръща в мазо инструмент за наказание - току надвисне над главата ми Пижо и ме загледа укоризнено. И на всичките ми обяснения, че няма как да го подаря за Баба Марта, щото онзи човек изобщо едва ли се сеща за мен, той продължава безмълвно да клати глава. Безмълвно, но и без разбиране. Неодобрително, както и да го гледаш. В такива моменти решавам, че изобщо няма да обръщам внимание на някакви си фолклорни двуцветни двойки, зарязвам ги някъде из спомените си - тях ли, мене си ли - но на криене отиват нещата.

Да, ама... като в онзи виц съм. От мене си не мога се скри, а другоцветният не ме търси.

Такива дребни камъчета току обърнали колата на цялата пролетна вакханалия. Щото не че е важно, или голямо, или сърцеразбивателно, или значително... Ама ей на, мартеничка.

Баба Марта, 2012


Снимка: Личен архив.

(Понеже онези двуцветните в двойката злополучна, да не споменавам имена, да не будя Дявола, отдавна окачих на едно
дърво, проявило същата доза заинтересованост като първоначално нарочения за получател на мартеничката, днес нарисувах тази и я окичвам тук. Пък все ще я види който трябва, не ли?)