ТОТАЛНОТО СЕЛО

(празни мисли на един гладен човек)

Преди 100-200 г., за да си кажат нещо, хората е трябвало да се вдигнат и да вървят - я от едната махала до другата, я оттатък баира, я да се емнат на път с дни до кой знае къде по широкия свят.
Всъщност пътували са мъжете. За да говорят на онези близки на сърцето, но далече от очите им хора, какво ли правели жените... Сигурно са пращали хабер. Но най-често са пращали мислите си. И са се чували.

По мое време покрай всички телефони, есемеси, видеочатове... още по е трудно да си продумаме. Сменихме местоживеенето си от кутиите на апартаментите в тези на компютрите. Ей ме - дращя позиви по стените си, но рядко намирам отклик.
Явно освен чуваемост и виждаемост няма.

Може би трябва да ида на гурбет, за да му се прииска на някого да ме сподири с мисъл. Или да си отглеждам пощенски гълъби за отстрел.

Мислех, че едно време се е живеело като вдън гори тилилейски, откъснато от света.
Пък то сега живеем затънтено.






На снимката: глава на усилно опитващ да общува, пращайки мисли.

(Игор Миторай, Heros De Lumier.)