Това човеците сме странни животинки. Когато не сме зверове, разбира се.
Въртим се като пумпали между страха си от разголване и копнежа за досег на голо.
Сновем между шлагера и клишето.
Пристъпяме патраво между проходилката и бастуна, забравили, че имаме криле. Пък те нека си упорстват, закърнели в ръце, нека сърбят да прегръщат...
Искаме се, но на една ръка разстояние ("Най-много на две.").
Дебнем се кой пръв ще... ("Разтвориш ли ръцете за прегръдка, удобен ставаш за разпятие").
А нали само с ръце можем да покажем колко много.
"Колко ме обичаш?
- Ей толкова!"
За какво са ни тия очи, като криле нямаме?
Искам с вързани очи и развързани ръце. Всички до един така ви искам.
13-9-13, С.
(Снимка - интернет, Hisano Hisashi, помисъл - назаем)
No comments:
Post a Comment