НЕСЛУЧКА НА ПРИПЕК

Вчера, докато си работех, на парапета ни кацна гълъб, на крачка-две от мен.

Смут! Първо, не обичам гълъби, второ, край нас има най-вече лястовици, сврачки и врабчета, а и, трето, как така - чак на перилото ще ми каца!...

Размахвам ръце да го пропъдя - нищо. Ставам и извървявам заплашително двете крачки - нищо. Ще го докосна вече, той - нищо. Пляскам с ръце по верандата, вкарвам и малко алтов глас (като за пред публика - все пак кварталът ме гледа), птицата - нищо. Чак когато махнах съвсем до крилото й, отлетя.

Но само за да се премести на съседното покривче, откъдето ме загледа. Доволно, според мен.

Прибрах се да работя, но работи ли се така - такава недолюбвана, че и нестрашлива птица да ми мъти водите! Загледах я. Седеше си там, обърнала око към мен. Подпрях се и аз на парапета, гледаме се. Тя се врътна на едната си страна, на другата, подпръхна, пак кацна - оставаше си там и ме гледаше, от време на време изпощваше по някое перце и го пускаше към мен. Мръднех ли аз по терасата, на покрива отсреща и тя мърдаше симетрично.

Странно. Много странно. Реших да се залисам с нещо, дръпнах се от сценката, след малко излизам - от птицата ни следа. Ето, на, казвам си, нищо странно няма, от бачкане само се оглупява. Точно си го казвам, птицата - пръх! - и на перилото, току до мен, на една ръка разстояние.

Да погалиш ли, да удариш ли...

И си спомних четено нещо: как духът на хората, които най-силно са ни обичали, след смъртта им успява да долети като птица до нас, където и да сме. Като ще е откачено, поне... Затърсих прилики с мъртвите си обични. На единия си крак гълъбът имаше някаква ципа, като чорапче, на другия, сякаш се бе смъкнала - бос. Напомни ми за случка с мой дядо. Спомних си детството и обичите, и топлините там...

Мах на крило, птицата отлетя.

И повече нищо. Цял ден се навъртах там - нищо. Излизах, прибирах се - нищо. Надвечер нарочно обикалях кварталните улици, оглеждайки се за гълъб с обосял крак - нищо. Ни дух, ни лъх, ни мах. Не се появи. И днес го няма. Няма го, сякаш не е бил и не ме е гледал, и не ме е накарал почти да го погаля, и не ми е припомнил какво е у дома. Няма го.

Сякаш нищо не се е случило.

Но аз си искам случката, не се давам. Мисля си, че може пак отнякъде да поглежда към верандата и прозореца ми. Скришом, с един профил само. Или през рамо. Както прави човек, който не смее да иде някъде, където не е сигурен дали го искат. Минава, поглежда и... Не се показва.

Но третият ден е чак утре. Има време за случка.

Вратите и прозорците ми са широко отворени.

6 септ. 13., С.

(На снимката: апликация, изобразяваща светнал свят в очакване на случката. облаците са със silver line, както подобава, а вратата и прозорците на къщурката са отворени)