ФЕВРУАРСКА МРАЗИТЕЛНА

Колата ми под калпак - от сняг.
Дори под цяло одеяло - бяло.
Минавам край нея - брр, студ! - не смея
да разривам сега, ще почака снега.

Тогава съзирам на капака, отляво,
където винаги е мястото му било,
сърце едно,
драснато вещо с два щриха,
на игра, а разтупква моето - иха!
И уж бе от студ примряло,
а не чака да поникнат въпроси -
как така тук си, сърце, от кого си? -
то вече знае, стоплено, засияло,
нарочило автора свой -
той е, той!
Че кой друг може да е?!
Ясно е като две и две:
най-сетне се е престрашил!
Ама не е ли наистина мил!...

И с пролети, шурнали в вените,
правя крачка-две, от големите,
когато не щеш ли на съседна кола
малко по-нататък на тротоара,
(а тя е дори по-стара),
ме спъва подобна - душепрободна - картинка:
сърце като за снимка.

И колко му трябва на мраза февруарски
от гума до гума, по съседски, клюкарски,
перките ми зиморничаво да свие
и с надеждата пак да ни мине на "вие"...

Да, за всичко виновен е климата.
"Нищо лично!", намига ми зимата.



С., 10-2-15