АЗ СЪМ КУЧЕ, ТИ СИ КУЧЕ

Oбикаля ме отдалече,
не ме оставя на мира.
От време на време врътва опашка,
но ако усети, че съм забелязала, спира.
Не ме изпуска от поглед,
но не ме поглежда в очите.
Не допуска да се отдалеча от полезрението му,
но скъсим ли разстоянието, хуква нанякъде...

И се губи дълго, почти забравям за него.
Появява се в края на почтито,
изневиделица, сякаш винаги е било наоколо.
Не лае,
но посегна ли да погаля, заголва зъби.
Загърбя ли страха си и съвсем протегна ръка, хапе я до кръв.
Боли много, зараства бавно, но после почти забравям.

("Да посегнеш към него, го плаши", обяснява ми един разбирач. "Очаква, че ще го удряш, за да те слуша. Мисли, че искаш да го дресираш." "Не искам да го дресирам, искам само го погаля!")

Зло куче си, ми иде да му кажа,
не ми даваш да те галя, не ми даваш да спра да понечвам.

А вместо това пак протягам ръка.


С., 16-1-19