Влизаме в магазинче от типа крайплажни да си купим вино.
С мъка избираме някакво требиано и аз подхващам почти лингвистичен контакт с продавачката - услужливо предлагам няколко езика за комуникация, отбягвайки моя италиански и иврита на Нико. Тя непредсказуемо си избира английски.
Казваме й, че искаме да ни отвори виното, за да го пием на брега, но да остави корка не докрай изваден. Думи като "корк" и "вадене" я затрудняват, втората по-скоро я чуди. Пита ни откъде сме, сякаш това ще помогне. Усукваме го нещо - не ни се общува, пие ни се.
И тогава девойката ни изненадва: трябва да платим виното, преди да го отвори и подаде. По искрения ми отклик се чете югът. "Нали не мислите, че ще вземем виното и ще си плюем на петите? Все пак сме на възраст, далеч от рипането." Но тя се оказва румънка и точно това си мисли. Не за нас, разбира се, уверява ни, ние не изглеждаме такива, не... Но разпореждането на шефа - руснак - е клиентът първо да плати. Тактилният контакт със стоката - след това.
Прихвам и споделям, че сме българи.
Девойката, която очевидно се е притеснила, че ни е притеснила, изпитва опипваемо облекчение:
"Е, значи ме разбирате."
сн. - л.арх., когато маските паднат, някои римляни се оказват балканци и vs
Р., 4-4-16
