ПООТРАСНАЛИ ПРИКАЗКИ

...То кое време вече стана, колко голям  Алек стана,
но има-няма, през ден-през друг ще рече
с непораслото си гласче
(с пораслото само нарежда,
не ми оставя и трохица надежда):
"Приказка има или няма вече?"
И понеже уж се уча да казвам "не",
но още има какво да се овладява,
надделява малкото диване.
"Приказка ли? Добре...

Имало едно време една баба и един дядо..."
- Що пак за тях?
- Ти откъде знаеш за кои?
- Добре, давай.
- Те си имали мотор. Но не какъв да е, а с три гуми.
- Няма такива мотори! - уж да се унася, но е готов да спори на нож.
- Ти ще кажеш! Не си виждал, ама то има - мотор с кош!

Имали го още от войната, когато били млади. Моторът с кош бил зелен, макар зеленото вече да било останало само в спомените им, купен на безценица от един изпаднал германец, който искал да избяга на север...

- Защо на север? Нали всички бягат на запад?
- Не всички, само глупавите. Ама ако ще ме прекъсваш... На север е много по-хубаво. Може да бил изпаднал, но не бил изкукал оня германец.

И така, искал да избяга на север. Но селото на бабата и дядото било почти на Дунава, а през реката може с моторница, но с мотор не става. Затова той им го продал срещу две шишета ракия - едното да се сгрява, другото - за салджията.
Бабата и дядото били много доволни - ще могат да си джиткат насам-натам и да опознават следвоенната родина. Бабата била много бойна мадама тогава, в нашите късни времена сега на такава ще речеш бабеса. Научила се да кара мотора на три колела и често въртяла кръгчета сама из селата, за смайване на децата, за смях на женорята и за засукване на не един и два мъжки мустака.
- Е, как така - за мустаци?!
- Ама ти още ли не спиш! - сепвам се аз, усетила, че съм се отплеснала повечко в метафорите. - Хайде, слушай нататък, не остана много. И заспивай по-бързо вече! И така...

Бабата и дядото вече били стари, превалили отдавна билото на живота. По онова време и лятото превалило било, задавала се есен, моторът на мотора с кош отдавна бил изпял своята песен, но от време на време те го подкарвали. Тъй и сега. Съседът и дядото бутали, докато бойната баба го запали, после дядото, в спомените си същи левент, почти в движение, се качил в коша. Ей ги, потеглили покрай жлътналите се ниви, все покрай гората, към реката. Ветрецът вейнал забрадката на бабата както някога, тя унесено понатиснала повечко газта и аха да стигнат реката вече, когато на един по-кос завой... "Стой!", викнал дядото, "нещо стана." Моторът изхъркал и спрял, килнал се на една страна, на тая към коша, за зла беда. Оказало се, че спукали гума. "Ти си виновен!", викнала бабата. Виновен, невинен - белята била станала. Какво им оставало...

- Ами да откачат тоя кош и да се приберат с мотора, - предлага Алек. (Явно няма да се спи.)

- Ами да, ама другия път ти ще разказваш приказките, щом ги знаеш!

Бабата била бясна, искала да зареже дядото насред нивите - да се оправя както може! Накрая все пак се смилила - какво ще прави сама у дома, кой ще й хапва гозбиците, кой ще й наглежда пилците, и кой ще й кърши хатъра, като дърпа юргана към свойта гърбина на зима? Качила го отзад на мотора и се прибрали по живо, по здраво. Стъпи меца на клонче и - пук! - приказката завършва тук, финализирам аз почти авангардно.

- Е, не, а с коша какво е станало?
- Какво ли...

Кошът, оставен сред нивите до гората, обраснал с треволяк и една двойка щъркели се заселила в него току пред есен. Кошът много приличал на гнездо, но бил далеч по-широк и по-удобен, с кожен салон... А и бил в ниското, край реката, да не се морят да летят надалече и нависоко. Те били два стари щъркела, тази есен нямало да отлетят на юг. Кошът им дошъл идеално.

И добре че пръв го зърнал старият щърк, та щъркелицата била доволна и благодарна, иначе кой знае какво натякващо тракане на клюн щеше да оглася реката, та да разпъжда всички жаби в околността и да си умрат от глад.

- Ама в кожен салон... -
удря на финалния ми акорд най-последния тон
поотрасналото ми момче
и заспива вече.



6-1-15, С.