из "Диалози (не-платонични)"
- Знаеш ли какво е да ти е пърхаво и политнало, и...
- Знам.
- Когато всеки полъх и калинка летят натам, накъдето тупка сърцето ти, и...
- Знам, знам.
- А знаеш ли колко високо можеш да си влюбен?
- Най-горе.
- Ти всичко знаеш. Като че ли ти се е случвало!
- Случих го.
- Не ти вярвам. Не знаеш какво е да обичаш така, че да разтвориш всички сетива, като крила, да опнеш всичките им пера, до последното, в стремежа си към другия! Да не оставиш в резерва нито мисъл, нито зрънце по пътя, за да намериш връщането...
- Разбира се, че знам. Чувството не е на пеперуди в стомаха - хората говорят големи глупости. То е като да си ти сам пеперуда - крехък и всемогъщ. Мръднеш с крило, и светът се преобръща.
- Да... Не! Двамата го преобръщате - минавате под дъгата заедно, вплели се един в друг така, че не знаете кое тяло на кого е...
- Ясно. Разбирам накъде биеш.
- Разбиха ме в ниското. Не знам как стана. Не разбрах защо. Разпердушиниха ме. Не само криле не останаха - и пера няма. Нали си виждал ощавено пиле? Не остана и пух от перо. Само клишета останаха, да маркират ничията земя, в която съм. Броях вдишванията, да минава време. Учудвах се, че не секват - как се диша без въздух?
- По инерция.
- Не можех да говоря. От гърлото ми излизаше някакво виене, някакво гъргорене, хриптене. Хората сигурно мислеха, че викам за помощ и се отдръпваха.
- Нормално, неприятна гледка е.
- Нататък не го умея. Все едно да паднеш от дъгата в инвалидната количка. Какво правиш, като ти ампутират крилете?
- Живееш.
- Как?
- Недъгаво.
(Снимка: личен архив, любовен отпечатък върху крепостна стена)
