Реката е спряла в себе си. Не простира сърце към морето.
Стои стихнала, самодостатъчна.
Неоткъснат, плодът се пръсва от несподеленост.
Облизвам солта, метната с шепи от лятото. Зараствам рани.
Вместо сърце, тупка раковина в гърдите ми.
Предзимен пъзел реди неделята.
Син., 21.11.21.
(снимки - л. арх.)
