ШОТ СТОРИ

Всеки е чувал израза "заравя глава в пясъка като щраус". Грешка. Автентичното сравнение е "заравя глава в пясъка като медуза".

Да сте виждали щраус да си заравя главата в пясъка? А да сте намирали заровена в пясъка щраусова глава? Аз за поредно лято не открих такава. За медузи, заровили глави в пясъка, обаче имам богат фотографски материал.

Имам и теории, обясняващи защо медузата заравя главата си в пясъка.

Най-близко до ума е, че е от срам. Понеже й се носи славата на грозна. Ама бързо отхвърлям тази теория, защото не издържа емпирично - какъвто и да е вкусът ви за морски чудовища, това е едно от най-красивите.

По съм склонна да заложа на митологията - от страх. На бас, че от най-ранна възраст медузките слушат ужасени историята за касапина Персей, който обезглавил прапрапрапрабаба им Медуза Горгона. И е напълно обясним стремежът им да опазят най-ценото си, като го скрият на първото попаднало им скришно място.

Но колкото повече документален материал преглеждам, толкова повече си мисля, че наистина не щраусът, а медузата заравя глава в пясъка. И не от срам, нито от страх, точно обратното - за да се фръцне с готиното си дупе.

Това е и поантата на всяко заравяне на глава в пясъка - лъсва ни дупето.

7.10.24, Б.

сн. - л. архив.

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (6)

Неделята. Късо кафе, докато сенките се издължават. По масите - нагласени възрастни с празен поглед и мисъл, търсещи о какво да се закачат. Нагрят площад в превалящо пладне. Бриз надежда от тичащите подир гълъби деца. Мътно чувство за безпаметство, безвремие, безкрай.

После камбанарията ни сепва и пръсва в калейдоскоп колички, бастуни, акордеон и монети. Внезапно забързани стъпки разсънват вековния камънак и кой - на литургия, кой - за икиндия - невидима нишка ни дръпва в някаква посока.

Неделята е тренировка за нищото в контролирана среда.

С., 5.3.23., сн. - личен архив

КУ-КУ-ХАЙ (11)

октомври е разлетели се

след извадените жилетки

молци,

кратък дъх

преди ху-то

(молците се родеят със снежинките по октомврийска линия)

1.10.2022, С.

(сн. л. арх.)

А ОПИТВАЛИ ЛИ СТЕ... (лично изпитани рецепти)

Никак не е лесно и да четеш, и да гледаш морето. Или четеш и виждаш само текста (сн. 1), или се отплесваш по морето, прехласваш се е захлупваш книгата (сн. 2).

сн. 1

сн. 2

Опитът ми с киндъла ненадейно помогна с идея. Днес разделих зрителното си поле на две - в лявата половина, която следя с лявото око, е книгата, в дясната, следена с дясното око, е морето. И го снимах, защото може да е полезно на някого (сн. 3).

сн. 3

Разбира се, много е важно в този центробежен за двете ви очи момент никой да не ви снима фронтално (сн. 4, която няма да публикувам, но мога да предоставя при интерес).

Четейки така, успях да видя вдясно на прибоя:

дете изкопа дупка почти до долния свят, след което дойде вълна, заля и него, и прохода към небитието и то изтърча при майка си, крещейки "Потоп! Потоп!";

няколко речни чайки кацнаха на донесена от вълните дъска и станаха морски, когато вълните пак я отнесоха;

облечена пъстро, но доста за сезона, дама дойде на около 2 м от мен, отвори кутийка, подобна на урничка и заръси в кръг около себе си нещо, което едва ли беше прах, защото не летеше; приличаше по-скоро на едра сол, като морска, беше бяла, падаше тежко, а жената ръсваше около себе си, вълните заливаха поръсеното и тя се кръстеше три пъти, и така - неколкократно.

И докато лявото ми полукълбо анализираше четивото, дясното, лишено от патерицата му, се екзалтираше, дивеше, объркваше и изобщо - вълнуваше се, както си му е функционално предопределено.

Което ме навежда на мисълта, че му намерих цаката на четенето на плажа.

3 септ. 2022, на брега

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (5)

Реката е спряла в себе си. Не простира сърце към морето.

Стои стихнала, самодостатъчна.

Неоткъснат, плодът се пръсва от несподеленост.

Облизвам солта, метната с шепи от лятото. Зараствам рани.

Вместо сърце, тупка раковина в гърдите ми.

Предзимен пъзел реди неделята.

Син., 21.11.21.

(снимки - л. арх.)

КУ-КУ-ХАЙ (56)

априлският сняг

капе от черешата -

пролетта плаче за пролет.

С., 17.04.2021

сн., л. архив, 

ШОТ СТОРИ

Една юнска сутрин плажният чадър се събуди „на революция“. Още бе началото на лятото, но търпението му се бе изчерпало. Не можеше да живее по старому, омръзнало му бе да стои като истукан. Ами да! Други са избирали в каква поза и премяна да е, а той да отнася мърморенето на уж жадните за слънце, че не бил с чупещо рамо и трябвало да се местят по сянката му.

Чадърът се огледа и понечи да сподели с някой ближен недоволството си, но колегите му – дали заради дистанцията, дали от друго – оставаха глухи и неми. Стояха си невъзмутимо и наперено като преди, дори, както му се стори, го гледаха отвисоко.

Това не сломи революционния дух на чадъра. Той издебна един по-силен порив на вятъра и с решително движение тръсна от себе си шареното покривало, отърсвайки с него и бремето на летните ни очаквания. И - елегантен в изчистените линии на голотата си, изящен в ненужността си - се извиси гордо на брега.

- Ха, хвърлена сянка, - проникновено възкликна млад кандидат-художник, разперил статив на брега.
- Ха, - рече баба, принудително поела ролята на детегледачка за лятото, - Жорко, стой на шарената сянка.

"Поколенческа пропаст", помисли си чадърът. Но нищо не каза. Продължи да се наслаждава с тихо безмерно доволство на разголената си същност.

С., 9.6.2020.