ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: ЖЪЛТО.

Имало едно време един слънчоглед.
Хем наперен, хем напет.
Но за слънцето да чуел не щял.
Искал си своята гледка:
една съседка слънчогледка!

Ех, че кокетка била таз слънчогледка!...
Въртяла се като мажоретка -
свят да ти се завие:
кръшно наляво извие,
пък се фръцне надясно…
Развигора слънчоглед
тъй слагала натясно.

(На копнежи в клетката го държала,
и с прищевките си го въртяла дори
на пети!)

Загърбил слънцето, рицарят стоял
на щик като на пиетдестал
и от нея не свалял очи -
над венчелистчетата й бдял
като паж на страж
денонощно, кажи-речи.

Засенчел ли слънцето облак обаче,
на слънчогледката й идело да плаче:
в смут защурвали се объркани мислите,
безпосочни висвали листите…

И тъй, скоро си дала сметка
златолицата слънчогледка,
че пред погледа й все в слънцето вперен,
верен,
на пост като координатна ос,
е винаги той, нашият герой.

(Не стига това, ами и след слънчевите зари,
падне ли мрак, пак до нея е той
на крак.)

В плен на свенливо мечтание,
с две куки и много старание
от паяжинна плетка
му стъкмила жилетка –
да го намята след дневния зной,
че
ако ще да е слънцето далече,
важно е да е близо той.

И мракът не е страшен вече,
ако редом имаш свой.