Имало едно време едно мъничко море. Толкова мъничко, че го нямало ни по прашните карти, ни в солидните атласи, ни върху глобусите с лупи дори! Толкова малко било, че чак се свивало от свян от размера си, от което ставало още по-мъничко. Не могло да се види в ничия класна стая и на ничия заровена в тайник опърпана хлапашка карта за съкровища, да не говорим, че никой стихоплетец не го съешавал със звездите и копненията си в нощни рими, чоплещи стари ранички.
Как да не му посъчувствате на това мъничко море – толкова неизвестно, никому непознато… Вярно, имало тук-там някой по-любознателен, побелял от мъдрост древен океан, комуто неволно заблудили се в прелета си чайки разказвали на ухо за мъничкото море, та го бил чувал. Но, разбира се, такива океани си правели оглушки и хич и не споменавали за морето, ами направо мятали слуха за него на вечно гладните си акули. Така де, някак неудобно е мастит океан да знае за никому неизвестно моренце, още повече, че въпросното едва ли е чувало за него.
Може и да било много мъничко морето, но никак не било тъжно. Дори напротив, то било едно много усмихнато малко море. Защото на дъното му имало… Ами да! Една мида! Мида-мидичка, но не каква да е, а неговата малка бяла мидичка със синьо-лилава ивичка по крайчетата. Всяка сутрин тя разтваряла раковина, погалвана от сините талази на морето, които кротко я будели. После за кратко се оставяла във вещите ръце на грижовните му водорасли, които дарявали лицето й с най-прекрасни маски и обгрижвали кожата й с ласки. Сетне разтваряла двете си половинки съвсем, та досущ заприличвала на пеперуда. Така целодневно сияела с отблясъците на слънцето по двете й мънички перлички-оченца, размахвала раковинчести крилца като пеперуда, оставяла се теченията да просвирват в кухините й като валдхорни - за радост на морето.
Мъничкото море било истински щастливо, че има мидичка. Било гордо. Било доволно. Било спокойно. Какво му трябва на едно мъничко море, щом си има прекрасна мида!
Вечер, разбира се, я приспивало с приказка: имало едно време едно малко море, което люлеело на талазите си като на широки уютни длани една бяла мидичка с две мънички перлички-очета, с две оивичени със синьо половинки раковинки-крилца…
Един ден незнайно откъде до мъничкото море се появило момиче. То така неочаквано се озовало пред морето, че от почуда буклите му щръкнали, а очетата му се ококорили. Морето го видяло, видяло сините, огромни от изненада очи - цяло като че ли в тях то потънало било!
- Ти коя си, - попитало я мъничкото море, на свой ред учудено да има гости.
- Алба, - отвърнало като омагьосано момичето. – А ти?
- Аз съм едно съвсем мъничко и никому неизвестно море, затова си нямам и име.
- А какво си имаш? – попитала Алба.
- Една мидичка, бяла като името ти и със синьо по крайчетата като мен, - отвърнало морето. – И понеже нямам с какво да те почерпя, а си ми първата гостенка, ще ти подаря своята мидичка, за спомен.
И така, то дало своята мида на Алба, а момиченцето я отнесло у дома и я сложило на нощното си шкафче, където тя всяка вечер му разказвала за синьото море, за нежните му талази и за кротките му приспивни приказки, а разтворела ли Алба раковината, дочувала мелодия на валдхорни…
Когато пораснала, Алба, разбира се, станала писателка. И пишела най-сините морски приказки.
Тук някой бдителен и последователен читател ще скочи като ужилен: „Ама къде е поуката?!”
А де?
No comments:
Post a Comment