Живели в царството на Лъва Маймуна и Бик. Не се познавали, а и нямало как - царят на животните бил мъдър управник и така бил устроил битието на поданиците си, че всяка жаба да си знае гьола. Но по времето, за което разказваме, Лъв бил в отпуск и бил отпътувал за далечни земи; вихрел се Август, жега обърквала нравите и приспивала бдителността.
Един ден Бика, подклаждан от горещините, свърнал към гората да търси прохлада. Той бил спокоен, да не кажем муден обитател на царството. Едни пътища тъпчел, едни кладенци напивал. Накратко, твърдокож и добронравен бик бил Бик и водел равен като мерата, която обитавал, живот.
В онзи ден обаче, насърчен от обещанието за прохлада, влязъл навътре в гъстака и сред сенките мярнал рошаво и топчесто, дългоопашато и извънредно игриво, предвид всеобщите обстоятелства, животинче. Очите му блестели, телцето му нямало мира, като жироскоп! Маймуната.
Бик бил пленен от тази неспирна веселост и искрящ живец. Маймуната, на чието око не убягвало нищо, много харесала солидния Бик. Той бил като канара – опора, за която всяка живинка, подвластна на Лъв, мечтаела.
Чудна работа ставала... Бикът не щял и да чуе за старото пасище. Маймуната зарязала акробатиките по дървета, само свеждала клоните им да бръсти той листа или отръсквала плод за него. Той пък я пускал на яката си гърбина да прави всичките си маймунджулъци на воля. Живеели в сговор. Той бавно, нали бил муден, заусещал промяна – коравото му, биещо равно биче сърце, почвало да блъска накъсано, ако сутрин, като отворел очи, не видел наоколо Маймуната. Тромавите му крака рипвали и той тръгвал да я търси. Стрък в уста не слагал, докато не я открие. Тя, дето преди не знаела що е мира и за никого нехаела, не можела да се познае. Тя, плезлата, хулиганката, дето най се веселяла да замеря с кокосови орехи не една дебела глава, сега огласяла гората с врисъци, а сърчицето й препусвало в галоп – ще се пръсне! – ако не види него. Бесувала и се щурала начумерена, като че светът й бил крив, ако го нямало Бик.
Не била шега тази работа. Стреснали се и двамата. Никак не можели да разберат как хем господаря Лъв го няма, хем те на волята си вече господари не са! И ги натиснал хлад, непознат и нежелан. И всеки потърсил покой далече, в своя си стан. Бикът в мерата се сврял. Маймуната се изкатерила високо, скрита от поглед.
Тъй ден-два... Бичето сърце удряло като набат, копитата му сънували как към гората табанят, очите му се взирали към далечните върхари и всяко мръдване по тях отеквало в едрото уж спокойно тяло като гръм. Маймуната прегризвала бясно клони, мятала се като опарена по тях, галопът в тялото й имал една посока – оттатък гората, в мерата… На третия ден призори той се дал на копитата си и препуснал към гората, тя се спуснала, по-бърза от стрела, към мерата. Някъде на предела, там, където дърветата оредяват, се срещнали. Тя, разтворила лапи да прегърне муцуната му, той, свел глава, напред с рогата…
Оттогава тръгнал изразът „Любовта е сляпа”.
No comments:
Post a Comment