ЗА ДЪЛГИЯ НОС, КЪСИТЕ КРАКА И СИТОСТТА

(из "Дневници и нощници на една нормална")


Като момиченце ми набиваха в главата, че на лъжата краката са къси. Стараех се да не лъжа, защото още тогава знаех, че не е за предпочитане да си с къси крака – все щяха да ме бият на ластик! Случваше се да послъжа. Ама още помня как после се разтягах на пръсти или как вечер се изопвах като струна, мъчейки се да досегна края на креватчето, за да се издължат краката ми или поне да не се свият след поредната порция лъжа.

После се научих да чета и се втрещих от историята на Буратино (руския препис на Пинокио). Там послъжеше ли дървеното човече, носът му избуяваше неистово. А знайно е каква е естетическата догма по въпроса за дължината на носа. Едва отървала се от възкъсите крака, въздълъг нос ли да си докарам?! И пак внимавах да не лъжа. Вече беше по-лесно – бях трупнала тренинг...

С възрастта гледах да се обкръжавам с хубави хора – да няма късокраки, да няма дългоноси. Рядко лъжех - поради тренинга, но и заради слабата си памет, и предпочитах да не лъжа, за да не забравя какво и кого съм излъгала.

Наскоро доста внезапно, за да е здравословно, се озовах профил о профил с лъжа, обитавала ме почти седем години. Знаех си, че първите седем са важни, ама през тях се боях, че ще остана с къси крака, вторите седем – че ще ми прорасне въздълъг носът, третите седем – че ще изпусна купон някъде, четвъртите седем – че ще остана стара мома, петите седем – че ще остана вечно омъжена, а шестите – че не може една лъжа да трае толкова време. Нещото траеше, следователно не беше лъжа. Разбира се, се залъгвах. И ме лъжеха.

Защото колкото по си гладен, толкова по е лесно да залъгват глада ти. Не можейки да го заситят.

Но сламката дължи славата си на спасител само на удавника.
Тя, сламката, също се лови за удавник.