Допреди няколко дена имах донякъде декадентското усещане, че живея почти в Париж. Приликите бяха обезоръжителни. За да съм по-точна - все едно живеех в парижкото метро: въздухът е вплътнен от невъздушни примеси и с дъх на тоалетна (но тук основно мирише на кучешка), прашното е в цвят - ту червенее, ту става златисто; графитите са лишени от въображение, но ги има дори там, където ти е немощна фантазията да стигне; насрещно седящите или вървящи се държат с теб като с невидим (не в оня песенен смисъл, че минават през теб, а че минават връз теб), като при разминаването ви почти интимно се разкрива бездънна кухост на погледа им), изход няма, има някаква sorti-ровка и биваш пренасочен (я към друга линия, я обратно, според късмета).
От два дена имам друго, донякъде упадъчно усещане - вятър на промяна, на места ураганен, премени урбан дегизировката наоколо ми. Сега чувството е далеч по-топло, почти сицилианско... За да съм по-точна, сякаш че живея в Неапол. Камарите с изхвърлени вещи пред всяка сграда с право се дуят: могат да си мерят полуостровния акцент с онези на града, който трябвало да видиш, за да може да склопиш очи. Много обикалях да открия разлики. Установих, че тук липсват изхвърлени чадъри, никнещи там като гъби след дъжд, че в подножието на техния вулкан се виждат струйки дим от него, а нашият не се вижда от драпиран смог и че може спокойно да пропуснеш виждането на Неапол - тук си мрем с отворени очи. А, да, там примитиво е вино, наздраве.
Изобщо, някак раздвоено ми е днес - уж съм си вкъщи, а такова ми е едно международно настроението. Като да ми иде да стегна куфарите, а ми стягат обръча.
София, в Деня на борбата с шизофренията
No comments:
Post a Comment