а аз – по неговата риза –
на прага съм като запряна,
стоя и махам, уж засмяна,
докато точица остана,
(ако назад погледнат двамата.)
Пък мислите ми хвърковити
предат в небето нишки скрити,
да свият щат земята цяла във шала
на любовта ми премаляла,
да позагърнат плещи мъжки,
докато се завърнат вкъщи.
Стоя на прага, като спъната,
на хълбок, тетива опъната –
дъга навън, навътре лоно -
ситня, вътък напридам къщен...
А кучето до мен се смръщи,
побутва ме, навън ме тика.
„На воля хуквай”, сякаш вика,
„и аз – след теб!”, ръка облиза...
Но аз - по неговата риза –
на прага ни стоя засмяна:
Къде ще ходя в таз премяна!
(На снимката: забравените бързоходки, с които лирическата героиня би могла да хукне нанякъде.)
No comments:
Post a Comment