...ПОМНИШ ЛИ, ГЪЛЪБО

(по моя си тема)

В защита на Н.В. Кадъра дори се самоучих да правя нещо като клипче. Не го докарах много, но е първи опит все пак.

Фрагментарното/кадрирано разказване съдържа и уважение към събеседника. Дава му пространство, в което той да се насложи. Отделните кадри и въздухът между тях му го обещават. А клипът е агресия. Той е тотален, непропусклив. Претендира да напълни/задоволи повече от сетивата. Другояче гледано - чалга.

Ето, и това е на границата с нея, струва ми се.





Направих и опит за колаж - елементарен, но достатъчен. Нахвърляните елементи, наброските може да родят интересни неща. Авторът се поотдръпва - изборно осветява отделни елементи, но омозайчването им, реденето и навървянето им се полага на възприемащия - той да им търси спойката. Изобщо, колажът ми прилича на жълто списание - няма съдържание, има обилие от форми. Т.е. като няма рак, и рибата е рак.

 

Много гълъб, много нещо. А никакъв полет.


март-април 2012

ПОМНИШ ЛИ, ЯНКЕ...

В разговор с вещ фотографин неотдавна се поспречкахме кое било по-изразително и привлекателно за възпримащия го - филмче/клипче, колаж, секвенция от кадри... Последваха снимки, етюди, чудеса.

Снимките ми по-долу бяха опит да докажа избора си, че е по-добре поредица от кадри, последователни или почти, отколкото непрекъснатото им "течно" представяне (клип). Защото само така можеш да гадаеш междинните състояния, да си въобразяваш в мигването между два кадъра едно по-инакво нататъшно развитие, да си чертаеш завръзки, връзки, развръзки.

Разказването на една пленителна история - с четка, с обектив, с думи - е в оставянето на пролуки, надзъртането през които те вкарва в плена й. Нещо такова ми се щеше да кажа. И да покажа.

Та, по-долу има сюжет за малък разказ по полупреживяно.
Щото преживяното е в промеждутъците на ставащото.
Пък, който може, да разказва, който може, да преживява.

 

 

 

 

 

 

 

 

март-април 2012, С.