ПОМНИШ ЛИ, ЯНКЕ...

В разговор с вещ фотографин неотдавна се поспречкахме кое било по-изразително и привлекателно за възпримащия го - филмче/клипче, колаж, секвенция от кадри... Последваха снимки, етюди, чудеса.

Снимките ми по-долу бяха опит да докажа избора си, че е по-добре поредица от кадри, последователни или почти, отколкото непрекъснатото им "течно" представяне (клип). Защото само така можеш да гадаеш междинните състояния, да си въобразяваш в мигването между два кадъра едно по-инакво нататъшно развитие, да си чертаеш завръзки, връзки, развръзки.

Разказването на една пленителна история - с четка, с обектив, с думи - е в оставянето на пролуки, надзъртането през които те вкарва в плена й. Нещо такова ми се щеше да кажа. И да покажа.

Та, по-долу има сюжет за малък разказ по полупреживяно.
Щото преживяното е в промеждутъците на ставащото.
Пък, който може, да разказва, който може, да преживява.

 

 

 

 

 

 

 

 

март-април 2012, С.