Домът е едно такова понятие, дето не ти се ще да го определяш, ако го нямаш.
Знайна е идеята, че човек за човека е дом.
Най у дома си съм в прегръдката на човека си. Демек, една прегръдка е моят дом.
(Тази на детето е нещо съвсем друго, не дом, вселена е тя.)
Но аз сега за друг дом тръгнах да споделям - този със стените и покрива над главата, където домувам.
Забелязала съм, че все си избирам за обитаване домове с много прозорци и, ако може, на всички страни да гледат - да шарят като очите ми, да попиват по много свят, и всякакъв. Окати домове си избирам. Понякога направо ме сащисват тези прозорци - така са се ококорили, че да има как, стъклата им ще изскочат. И не просто гледат всичко и попиват, ами го и умножават. Ето какво се случи с любимия ми обект на съзерцание - Луната.
Снощи я гледах такава:
А прозорците ми я виждаха така:
Дори така:
Що ли за рефлексии предизвикват подобни отражения...
Не мога да се примиря, че прозорецът ми е тройно по-еуфоризиран от ставащото наоколо! Или - по-раздвоен и от мен по съществените въпроси...
Довечера ще си отварям очите на четири!
(А докато се пулех на прозоречните истини, хрумна ми и една моя:
домът е за обитаване, а прегръдката или я имаш, или те няма.)
(снимки: личен архив)
No comments:
Post a Comment