ВИНТИДЖ

Опитвам се да си спомня петъците, когато бях влюбен.

...Виках им пружинни петъци.

Още от срядата надеждата ми започваше да се усуква, натяга, навива,

и до петък ставаше като пружинка -

пълна с живец, готова да избухне във фойерверк от танц, сливане и еуфория,

само да я докоснеш с пръст, ти.

Страшни петъци бяха.

Ако не се обадеше, пружината оставаше там, натегната,

и нямах мърдане:

трябваше да направя нещо, иначе щеше да ме разкъса отвътре.

Тръгвах нанякъде, вървенето винаги помага.

Вървях много, олекваше ми.

Крачех и чаках да се обадиш.

Каквото и да правех, само се правех, че не това правя.

Понякога така добре се правех, че успявах да правя и нещо друго

(да чета афишите по улиците или старите ти есемеси).

Накрая все стигах до мястото, където пиехме чай.

Сядах и пиех чай. Черен чай.

...Вече почти не помня онова време.

Петъците си раздадох за обитаване на хора и неща,

които не опъват спиците на вървежа ми до разкъсване.

Отдавна не пия черен чай. В петък пък - съвсем. Сам - никога.

...Само понякога,

току пред вечер, току пред събота,

когато зимата се разкашля и задуха бергамотеният вятър,

а уличните лампи жлътнат като удавени лимони,

нещо ме прихваща и тръгвам нанякъде,

а в устата ми - стипчив вкус на петък.

 

(на картинката: петъчни бъркалки за черен чай, винтидж)

31 ян. 13, четвъртък, С.