все някога идва сутрин, в която трябва да се събудиш, рече си нощта и се напрегна да отвори клепки. беше научила от сънищата на хората, че за да съмне, трябва да се появи светлина и че тя идва, като отвориш очи.
и други странни неща беше научила нощта, но сега точно всичко й се изпари от ума, така силно се бе съсредоточила да пусне светлината в себе си.
първо напрегна черния хребет на планината, който запука и се залюля от напрежението, устните му побеляха от усилието и нощта усети ярка пронизваща болка. тя, разбира се не знаеше какво е чувството, терминът й бе познат от хорските сънища.
после заразмърдва коритото на реката, утаило пластове индиговочерен мрак в недрата си; лентата й забълбука, разпръскваща ослепителни сребристи искри. нощта ослепяваше.
костите й, скелет за милиардните сънища на планетата, запращяха като пред разлом.
нощта се цепеше себеотдайно...
пък аз продължавах да сънувам това, което искам да ме развидели, и не ми пукаше колко нощи ще усмъртя така, давеща се в изтеклия им мрак.
пък аз сънувах теб. наяве.
2413
No comments:
Post a Comment