РАЗДУМКИ: ОБЯСНЕНИЕ СЪС СРОК НА ГОДНОСТ

ЗА ИНТОНАЦИОННАТА СРЕДА: "...че щастието трябва да се търси, то никога не идвало самО!" Поколението на 70-те раснахме с този рефрен, щото поучителен.

Като се смениха десетилетията, казвах, че ми звучи като "Който не работи, не трябва да яде".

ЗА НИРВАНАТА: Много години след като ровех из люцерната, а все трилистно ми беше и недовършено, попаднах на един човек. С него каквото и да правех, не исках да правя друго, с него където и да бях, не исках да ходя другаде, с него ми беше довършено, изпълнено, заситено, окръглено, достатъчно, спокойно, свойско. С него ми беше точно. С него ми беше у дома.

Бях зърнала четвъртото листо.

ЗА ГЛУПОСТИТЕ: Когато човекът ме изоставяше, имах нужда от CPR - нямах въздух, вътрешности, обоняние и осезание, изкървявах. Оргазмът бил малката смърт. Глупости!...
Но никога не хуквах да ровя трескаво за четвърто листо, не бягах да се спасявам с друга трева. Тъгувах, че не съм избраната аз да бъда такова листенце. Обвинявах се в неспособност, неестетичност, непригодност, не... Плачех, давейки другите три листа. Тъпчех околната флора...
И пак никога не зачеркнах този човек, не се отказах да вярвам в пълнотата на щастието, което ми носи, идвайки при мен. Когато - тогава, колкото - толкова, ако реши да дойде...
Абе, чий беше този текст, че щастието не идвало самО? Глупости!

Идва и си отива, когато му щукне. Аз го посрещам или отпращам, според каквото мога да понеса в момента.

ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО: С остаряването се нагодих да оцелявам и без CPR, когато човека го няма. Него много рядко го има. Сигурно ходи да заформи карето другаде.
Забелязала съм, че има много кучета, които се справят съвсем добре на три крака. Дори припикаването при мъжките е убедително. В градска среда обаче. Природозащитниците гледат да оставят в резервати така осакатени четириноги, защото в естествена среда шансът им за пълноценен живот е минимален.

Оцеляването не е естествена среда.

ЗА СРОКА НА ГОДНОСТ: Свикването да живееш без нещо насъщно е характерно за режимите - на управление, на хранене, на тренировки. Отскоро мисля, че влязох в режим на хербаризиране на онова щастие, пълнокръвното. Разтворила съм една дебела Библия и се готвя да пъхна между страниците й трилистието си, защото започна да повяхва. Поне да опазя спомена.
В режим на хербаризиране не съм напуснала надеждата, че щастието пак ще идва, че онова четвърто листо ще се появява понякога. Не съм. Само дето много се боя, че вече няма да пасва на хербаризираното ми щастие със своето зелено.

Отровно зелено ще е, като всичко с изтекъл срок на годност.

Затова още малко ще се озъртам с надежда. Още малко, докато има зеленко в трилистната детелина. Преди волю-неволю да се простя с онова "у дома". Преди да изсуша живеенето в Битие 20:13. "И когато Бог ме направи да странствам от бащиния си дом..."