Да бъдеш в Синеморец, а после - в Слънчев бряг...
То е като да смениш голямата любов, връхлетяла те, да речем, на разклонната възраст 33 г., с анаболен, лъснат, полумозъчен (а другото му "полу" е потентен), жиголо, когато си на
безпътната възраст 53 г.
Жиголото/курортът е атрактивен. Лустросан, наперен, одеждите - опнати на необходимите за целта места. Където нещо виси, е поприщипано, лифтнато и оСПАмено. Където нещо е поизлиняло и разръфано, е тунинговано, разкрасено с татуси. Жиголо, който мисли, че тениска е нещо, показващо безупречния му тен. Затова я сваля от гърба си само в леглото и винаги след прашките ти. Но първо цял ден е изпружвал би/три/четирицепси край някой от хилядите еднакви чадъри, затрупали пясъчната ивица. Пясъкът на нея е само в името й - не можеш да стъпиш на пясък, заринат е от тела. Те пък най-често принадлежат на руснаци, собственици на фитнеса, където жиголото ходи в свободното от занаята време. Когато работата попресъхне - между две смени на TUI, жиголото е в казиното (на същите собственици). И пръска осребрената ти 53-годишна носталгия по отминаващи женствености...
Да бъдеш в Синеморец, а после да попаднеш на Слънчев бряг...
Решаваш да се възползваш доколкото е възможно от положението и отиваш на клуб. Без друго си се загубила. Намират те услужливи диджеи и миксират вътрешностите ти и остатъците от съзнание с децибели. Коктейлът е усмъртителен и си търси кръстник. Friend with benefits те спасява от гларусите, които кълват и на оскъдните трохи от усмивката ти. Смляна, зората те изплюва някъде на брега. Оглушала си - и да има прибой, не чуваш. Отваряш очи в късния следобед. Стаята и съзнанието ти са затъмнени - някой се е погрижил. Благодариш му на ум, като се освестиш.
Била си _ Синеморец, оказала си се _ Слънчев бряг.
Вече почти помниш любовта от 33-ата, още дори не си зърнала силуета на 53-ата. Ти си на разпътната възраст 43, да речем. И трябва някак да се върнеш към тебе си. И да си го изкараш на курорта, който ти е крив, щото го помниш отпреди 20-25 г., когато и той беше море.
Преди да му направят лоботомия и да забрави какво е.
Спасение за него няма.
Спасението за лунатици като теб е лунапаркът му.
А нататък знаеш: от морето до курорта пътят е само един - обратен.
Ако все още имаш лято у теб.
28 авг. 13, С., не на моето място
Search This Blog
Wednesday, August 28, 2013
ОТ МОРЕТО ДО КУРОРТА
Thursday, August 22, 2013
КАК НЕ СТАНАХ ФРЪЦЛА
(По ярък спомен и избледняло основание)
Някъде към трети-четвърти клас стана ясно, че е крайно време вече да се ориентираш какъв искаш да станеш, като пораснеш. За момчетата изборът беше и кратък, и лесен (ако питате мен сега) - пожарникар/полицай, бачкатор, космонавт или "шеф като таткото на П.". За нас, момичетата, обаче, беше далеч по-сложно: това учителки, това фризьорки, модистки, висшистки, балерини, говорителки...
А мен хем не ме влечеше нито едно от тези, хем не знаех какво искам, хем знаех за какво не ставам (така де, кой става балерина след 4-и клас и след 40 кг?!), хем единствено висшистка звучеше някак по-така... "Как по-така?", заядливо питаха кандидат-балерините в класа ни, оглеждайки ме някак така... "Ами по-фукливо от останалото," не им оставах длъжна аз. От майките на съученичките ми само две бяха висшистки, и то едната май полувисшистка, ама за краткост и яснота и тя - висшистка.
Аз все общувах с по-големи от мен - шести-осми клас - и не помня как се заговорихме за това и аз казах, че си е фукня да си висшистка. Приятелката, дето вече беше "подготве" в Английската, ме светна покровителствено, че висшистка винаги мога да стана, ама най-добре е да стана и фръцла. Реших, че нещо ме занася. Фръцла ми звучеше нещо като пръдла, още повече написано, пък аз обичах да пиша разни неща. Ами да, сравнете ги само: къде е "ВИСШИСТКА", къде - "ФРЪЦЛА". "В комбинацията е гениалното", настояваше приятелката ми, а тя вече ме беше научила на белот и на разни още неща, които ми носеха блесналите от завист погледи на съученичките в даскалото. Имах, значи, основание да й повярвам.
Известно време обмислях казаното от нея и се ослушвах да събера още сведения по темата за успеха на фръцлата. После дойде ваканцията и ластикът, федербалът и охлузените колена, и омалелите обувки, и първият сутиен... Забравя се изборът какъв да станеш, докато ей така ставаш каквото те свари.
Един ден в началото на новата учебна година следобед пак се събрахме у онази приятелка от Английската и се сетих да я питам по-конкретно какво е да си фръцла, с какво се занимава, какво прави една фръцла.
"Ами, прави добро впечатление!", отвърна тя, както беше лафът тогава. И ми показа едни корекомски чехлички на майка й. Даде ми ги да ги обуя и каза, че това е първата крачка да стана фръцла. Другото било да се гримирам и обличам модно и винаги да гледам отвисоко, което онагледи лесно в случая, понеже бях с чехлите на токчета. "Третото, и най-важно," обясни тя, докато аз се гледах в огледалото в антрето им, яхнала корекомските чехлички, на които едва се крепях, "е как се държиш с момчетата." От успеха ми в общуването с мъжете зависело изобщо да съм добре "в тоя живот". Така се изрази, а на мен нищо не ми беше ясно - момчетата в класа само ни боцкаха с карфици и ни криеха флумастерите. Към такова поведение каква толкова успешна нагласа можеш да имаш?! Тя обаче ми обясни набързо как да гледам момче, което харесвам, как да се фръцвам в последния момент и как да изглеждам недостъпна, но да бъда достъпна, като същевременно си знам цената. Много ме обърка, а това с цената никак не ми хареса. Представих си се изтипосана на рафта, като онази кукла, за която плаках та се скъсах преди две години - на висок рафт в Нармаг-а, гледаше отвисоко, имаше сенки на очите и беше с етикет, за който мама каза, че е с недостъпна цена. Не исках да съм недостъпна като онази кукла - на нея никой не й се радваше, за нея само плачеха понякога.
А приятелката ми продължаваше да обяснява: не трябвало да говоря много-много, но когато момчето ме попита какво искам, да съм бъдела пределно ясна: "Не е нужно да ми сваляш звезди. Но трябва често да ми правиш подаръци и комплименти.."
Не дочаквам нататък.
"Искам си звездите!", едва не реввам аз и хуквам объркана и засрамена, да не види сълзите ми...
Тичах към дома, изкълчих си крака на корекомските чехли, за малко да падна, захвърлих ги някъде и тичах, тичах, до нашата улица, а то беше в съседния квартал чак. За пръв път тичах толкова. Спрях се при входа и останах така, докато затихне хлипането ми.
Беше притъмняло и не съм сигурна от какво - от сълзите ми ли, от звездите ли, но като вдигнах поглед, горе нещо блещукаше успокояващо.
(Споменът се върна рязко и типично филологически - от репликата на обслужващ персонал, заявил категорически: "Никаква кукла не си ти, си фукла!" Не по мой адрес, разбира се, аз успях само с висшистката криво-ляво.)
(На снимката - протитип на куклата, която нямах. Ако бе по-достъпна, може би щеше да е по-лесно да стана фръцла, знам ли.)
22 авг. 13, С., на моето място
Sunday, August 11, 2013
БЕЗ ЧЕРУПКА
Една такава луница свети горе... Като белег от върната усмивка. Гледам я и душата ми оголява и се приплъзва навън. Уязвима, необичана, естествена - като гол охлюв. Поляга в тревата.
По новолуние не газете тревата обути.
авг., 13
Thursday, August 1, 2013
О`ДА! ЗА АВГУСТ
Огъст!
Мирис на опечен асфалт,
осева линия съшива ляво и дясно полукълбо,
ожлътели телеграмки от есента в канавките,
най-осолените нощи,
най-отчаяните комари.
Отказът от отказване и от-летяване
е август.
авг., 1, 13
Subscribe to:
Posts (Atom)