КАК НЕ СТАНАХ ФРЪЦЛА

(По ярък спомен и избледняло основание)

Някъде към трети-четвърти клас стана ясно, че е крайно време вече да се ориентираш какъв искаш да станеш, като пораснеш. За момчетата изборът беше и кратък, и лесен (ако питате мен сега) - пожарникар/полицай, бачкатор, космонавт или "шеф като таткото на П.". За нас, момичетата, обаче, беше далеч по-сложно: това учителки, това фризьорки, модистки, висшистки, балерини, говорителки...

А мен хем не ме влечеше нито едно от тези, хем не знаех какво искам, хем знаех за какво не ставам (така де, кой става балерина след 4-и клас и след 40 кг?!), хем единствено висшистка звучеше някак по-така... "Как по-така?", заядливо питаха кандидат-балерините в класа ни, оглеждайки ме някак така... "Ами по-фукливо от останалото," не им оставах длъжна аз. От майките на съученичките ми само две бяха висшистки, и то едната май полувисшистка, ама за краткост и яснота и тя - висшистка.

Аз все общувах с по-големи от мен - шести-осми клас - и не помня как се заговорихме за това и аз казах, че си е фукня да си висшистка. Приятелката, дето вече беше "подготве" в Английската, ме светна покровителствено, че висшистка винаги мога да стана, ама най-добре е да стана и фръцла. Реших, че нещо ме занася. Фръцла ми звучеше нещо като пръдла, още повече написано, пък аз обичах да пиша разни неща. Ами да, сравнете ги само: къде е "ВИСШИСТКА", къде - "ФРЪЦЛА". "В комбинацията е гениалното", настояваше приятелката ми, а тя вече ме беше научила на белот и на разни още неща, които ми носеха блесналите от завист погледи на съученичките в даскалото. Имах, значи, основание да й повярвам.

Известно време обмислях казаното от нея и се ослушвах да събера още сведения по темата за успеха на фръцлата. После дойде ваканцията и ластикът, федербалът и охлузените колена, и омалелите обувки, и първият сутиен... Забравя се изборът какъв да станеш, докато ей така ставаш каквото те свари.

Един ден в началото на новата учебна година следобед пак се събрахме у онази приятелка от Английската и се сетих да я питам по-конкретно какво е да си фръцла, с какво се занимава, какво прави една фръцла.

"Ами, прави добро впечатление!", отвърна тя, както беше лафът тогава. И ми показа едни корекомски чехлички на майка й. Даде ми ги да ги обуя и каза, че това е първата крачка да стана фръцла. Другото било да се гримирам и обличам модно и винаги да гледам отвисоко, което онагледи лесно в случая, понеже бях с чехлите на токчета. "Третото, и най-важно," обясни тя, докато аз се гледах в огледалото в антрето им, яхнала корекомските чехлички, на които едва се крепях, "е как се държиш с момчетата." От успеха ми в общуването с мъжете зависело изобщо да съм добре "в тоя живот". Така се изрази, а на мен нищо не ми беше ясно - момчетата в класа само ни боцкаха с карфици и ни криеха флумастерите. Към такова поведение каква толкова успешна нагласа можеш да имаш?! Тя обаче ми обясни набързо как да гледам момче, което харесвам, как да се фръцвам в последния момент и как да изглеждам недостъпна, но да бъда достъпна, като същевременно си знам цената. Много ме обърка, а това с цената никак не ми хареса. Представих си се изтипосана на рафта, като онази кукла, за която плаках та се скъсах преди две години - на висок рафт в Нармаг-а, гледаше отвисоко, имаше сенки на очите и беше с етикет, за който мама каза, че е с недостъпна цена. Не исках да съм недостъпна като онази кукла - на нея никой не й се радваше, за нея само плачеха понякога.

А приятелката ми продължаваше да обяснява:  не трябвало да говоря много-много, но когато момчето ме попита какво искам, да съм бъдела пределно ясна: "Не е нужно да ми сваляш звезди. Но трябва често да ми правиш подаръци и комплименти.." 

Не дочаквам нататък.

"Искам си звездите!", едва не реввам аз и хуквам объркана и засрамена, да не види сълзите ми...

Тичах към дома, изкълчих си крака на корекомските чехли, за малко да падна, захвърлих ги някъде и тичах, тичах, до нашата улица, а то беше в съседния квартал чак. За пръв път тичах толкова. Спрях се при входа и останах така, докато затихне хлипането ми.

Беше притъмняло и не съм сигурна от какво - от сълзите ми ли, от звездите ли, но като вдигнах поглед, горе нещо блещукаше успокояващо.

(Споменът се върна рязко и типично филологически - от репликата на обслужващ персонал, заявил категорически: "Никаква кукла не си ти, си фукла!" Не по мой адрес, разбира се, аз успях само с висшистката криво-ляво.)

(На снимката - протитип на куклата, която нямах. Ако бе по-достъпна, може би щеше да е по-лесно да стана фръцла, знам ли.)

22 авг. 13, С., на моето място