От разбитото ми сърце

търпелив плетач на дантели

вае чуден пачуърк

за зимата ни.

("Къщата изстива по-бързо и от чувствата ти", вайка се, но не се отказва.)

23 септ. 13, С.

ЧИСТО И ПРОСТО

То, нали е ясно, че

теб те няма и - инато -

даже Слънцето не ще

да погледне към Земята.

И се чува ясно, щом

теб те няма, как ветрища -

подивели - влизат с взлом

и опоскват ме до нищо.

Ама ти като замина,

аз ти пратих тиха мисла

против уроки и - синьо -

скрих в багажа ти мънисто.

И сега си зная, че,

(ако смогна да залостя тъничкото червейче, дето стърже мойте кости

и  изписва със следа влажна, тъмна, колеблива

разни болки и тъги, и реди в косите сиво,)

ще се върнеш, и тогава

ей така си го представям:

Стълбище, звънец, ръце -

отънели до сребристо,

а телата - на клъбце -
сгряват есени шейсе

и стопяват зими сто…

И е всичко толкова чисто.

И съвсем, съвсем е просто!

17-9-13

"РЪЦЕТЕ ТИ ЕДИНСТВЕНО ВИНОВНИ..."

Това човеците сме странни животинки. Когато не сме зверове, разбира се.
Въртим се като пумпали между страха си от разголване и копнежа за досег на голо.
Сновем между шлагера и клишето.
Пристъпяме патраво между проходилката и бастуна, забравили, че имаме криле. Пък те нека си упорстват, закърнели в ръце, нека сърбят да прегръщат...
Искаме се, но на една ръка разстояние ("Най-много на две.").
Дебнем се кой пръв ще... ("Разтвориш ли ръцете за прегръдка, удобен ставаш за разпятие").


А нали само с ръце можем да покажем колко много.
"Колко ме обичаш?
- Ей толкова!"

За какво са ни тия очи, като криле нямаме?
Искам с вързани очи и развързани ръце. Всички до един така ви искам.

13-9-13, С.
(Снимка - интернет, Hisano Hisashi, помисъл - назаем)



 

ВСЕСЕПТЕМВРИЙСКО

Септември е едва подаващи се чорапки, очила за лятно виждане и музика, която прави спомени.

Септември е жълто едно на ум

и зелен чай за двама (единият с мед).

9.9.13, С.

МАЙН(Д) ГЕЙМС

Влюбвам се в това, което искам ти да ми кажеш.

Влюбвам се в това, което искам да направиш ти.

Влюбвам се в това, което искам ти да си за мен.

Влюбвам се в теб, какъвто те виждам с вързани очи.

Влюбвам се в условното "ти" наклонение. Сляпо. И безусловно.

8 септ 13, С.

НЕСЛУЧКА НА ПРИПЕК

Вчера, докато си работех, на парапета ни кацна гълъб, на крачка-две от мен.

Смут! Първо, не обичам гълъби, второ, край нас има най-вече лястовици, сврачки и врабчета, а и, трето, как така - чак на перилото ще ми каца!...

Размахвам ръце да го пропъдя - нищо. Ставам и извървявам заплашително двете крачки - нищо. Ще го докосна вече, той - нищо. Пляскам с ръце по верандата, вкарвам и малко алтов глас (като за пред публика - все пак кварталът ме гледа), птицата - нищо. Чак когато махнах съвсем до крилото й, отлетя.

Но само за да се премести на съседното покривче, откъдето ме загледа. Доволно, според мен.

Прибрах се да работя, но работи ли се така - такава недолюбвана, че и нестрашлива птица да ми мъти водите! Загледах я. Седеше си там, обърнала око към мен. Подпрях се и аз на парапета, гледаме се. Тя се врътна на едната си страна, на другата, подпръхна, пак кацна - оставаше си там и ме гледаше, от време на време изпощваше по някое перце и го пускаше към мен. Мръднех ли аз по терасата, на покрива отсреща и тя мърдаше симетрично.

Странно. Много странно. Реших да се залисам с нещо, дръпнах се от сценката, след малко излизам - от птицата ни следа. Ето, на, казвам си, нищо странно няма, от бачкане само се оглупява. Точно си го казвам, птицата - пръх! - и на перилото, току до мен, на една ръка разстояние.

Да погалиш ли, да удариш ли...

И си спомних четено нещо: как духът на хората, които най-силно са ни обичали, след смъртта им успява да долети като птица до нас, където и да сме. Като ще е откачено, поне... Затърсих прилики с мъртвите си обични. На единия си крак гълъбът имаше някаква ципа, като чорапче, на другия, сякаш се бе смъкнала - бос. Напомни ми за случка с мой дядо. Спомних си детството и обичите, и топлините там...

Мах на крило, птицата отлетя.

И повече нищо. Цял ден се навъртах там - нищо. Излизах, прибирах се - нищо. Надвечер нарочно обикалях кварталните улици, оглеждайки се за гълъб с обосял крак - нищо. Ни дух, ни лъх, ни мах. Не се появи. И днес го няма. Няма го, сякаш не е бил и не ме е гледал, и не ме е накарал почти да го погаля, и не ми е припомнил какво е у дома. Няма го.

Сякаш нищо не се е случило.

Но аз си искам случката, не се давам. Мисля си, че може пак отнякъде да поглежда към верандата и прозореца ми. Скришом, с един профил само. Или през рамо. Както прави човек, който не смее да иде някъде, където не е сигурен дали го искат. Минава, поглежда и... Не се показва.

Но третият ден е чак утре. Има време за случка.

Вратите и прозорците ми са широко отворени.

6 септ. 13., С.

(На снимката: апликация, изобразяваща светнал свят в очакване на случката. облаците са със silver line, както подобава, а вратата и прозорците на къщурката са отворени)

ЩАСТИЕ АНГРО

Казват, че човек си тежи на мястото.

Според мен изобщо не е вярно.

Когато е на мястото си, човек е лек - сещате ли се, онези измерени около 21 грама?

Е, това е цялата ти нето/бруто/тара тежест, когато си на мястото си.

Откъде знам ли?

Ами днес съм като перце!

 1 септ. 13.