Днес ходих да платя данък нещо си в общината. Сграда на централна софийска улица, фасада о фасада с много културна институция. Няколко стъпала от тротоара, врата, квадратен метър площ, втора врата, сравнително голямо хале, 5-7 гишета. Първо виждам на стъпалата отвън човек, заставам зад него, зървам, че в квадратния метър има ще един, нататък никой. Питам защо стоим отпред, да не би да не работят касите - часът е 10. Не, така трябва, отговаря ми като прегракнало куче и ме гледа лошо човек на възраст между 50 и 60, от онези, които кризата очевидно е засегнала - очевидното е по това, че първо започваме да пестим от бръснар и фризьор, а и якето отпреди 7 зими ще избута и тая... Поглеждам навътре към салона - празен, работят само две гишета в дъното. Казвам, че според мен някак е глупаво да чакаме отпред, трябва да си влезем вътре, за мен няма нищо по-нормално от това - празен салон, трима души сме, а тук е улица... Човекът, с тон, дето вече ме млати, казва, че като толкова искам, да съм влезела, редът обаче бил такъв - отвън да чакаме. Като не искам съвсем отвън, да съм влезела в квадратния метър между двете врати. Там имало, каза той, добавяйки - "за който може да чете" - бележка, която ясно указвала, че не можем да влезем в салона "от съображения за сигурност".
Аз, естествено, влязох в "салона". И в други салони съм влизала, дори веднъж в банков влязох, ехе, знам ги аз салоните. Влизам кротко, облягам се и оглеждам. Двете работещи гишета споменах, празното помещение - също. Почти в центъра му на нещо като чин ученически - табелка "Охрана", зад чина нещо като стол ученически и на него, униформен - самата охрана. Охранена, разбира се, и неартикулираща нищо. Аз си влизам, охраненият - нищо. Можело значи.
Зачаквам. Старото яке обаче не е доволно, че охраненият не ме е изгонил, не ми се е скарал, не ми е набил канчето, дето явно не може да чете. Заобяснява, ама нали знаете как - не на вас, а някъде във въздуха, към неопределен адресат и с тон за всеобщовалидност - че не можело така, че то затова били правилата, да се спазват... После - вече лично - аз да не би за пръв път да си плащам данъци, аха, ето ги, не си плащат данъците, своеволничат, не спазват правилата, затова сме я докарали... Казвам му, че аз моята я карам от година, за пръв път плащам данък, щото за пръв път имам нещо, за което да плащам данък. Досега основно дан плащам на разни неща, заблуди и пр.
Докато тече словесната ни среща на нормално от моя и високо от негова страна равнище, охраненият е ням, а отвън идват още двама-трима, на които също се сторва странно, че за да дадеш пари, трябва да висиш на улицата, не стига това, ми било и правило...
Добре че дойде редът на Съвестно-изрядния-староякев-пообрасъл мъж да застане на гишето, отдъхнахме си другите: ще се кротнат нещата, че сме и вътре - кеф. Човекът обаче отиде до гишето, подаде там каквото трябваше, и докато жената зад стъклото се пипкаше в познатия ни източноазиатски лакърдиен ритъм и набираше на клавиатура, изпаднала й малко след времето на Гутенберг, той продължи, вече от позицията на доизпразнения си джоб, да раздава правосъдие защо и как не можело така. Аха да му благодаря, че поне не ме обижда в прав текст, а само някак в граждански и витиевато контекстуално го прави, ма се въздържах.
Не очаквах, че толкова дълго мога да пиша за нещо, което дори не ме възмути. Не съм възмутена. И огорчена не съм. Съм отчаяна. И не щото данъкът за трошката ми е почти сумата за нова стара трошка, а щото не виждам как ще деяним, докато, изплащайки с мъка задълженията си, плюем и храчим по правото си да дишаме, да имаме някаво мнение, да речем, че нещо ни боде окото, усета за прилично, за възпитание, за елементарна човещина ни боде; докато вдигаме дандания, само за да си изкараме неиздържането. Ама я вдигаме тази дандания не на площада, през който минах после и имаше малко хора и много полиция, а я вдигаме към онзи дето също е като нас. Щото ни е яд на него, дето сме такива. Не стига, че ние ами и той, другият, не стига че дошъл и той да си плати данъците, ами дори се обажда. Дан за такива! Дан един, дан втори...
Беше ми мъчно за този човек, щото предполагам какво го е докарало до това. Ама и за мен си - че имам задължения към такова място и такива хора. И, да, че имам крепостното право да обитавам света им. Ма кому са нужни права, като има задължения?
12.11.13.
No comments:
Post a Comment