Вече от десетина дена е наоколо ми. Не ме е захапал, но ме души, все по-отблизо. Не е колеблив, но и не бърза. Или съм му интересна? За колко хапки ще стигна, как ще се дам... Аз не се дърпам, не буйствам, не се пазя, не се ограждам. Аз може би съм се предала. Дала съм му се на този ноемврийски страх още отдавна, още през лятото. Но чак сега го усещам какъв е, кой е. Трябваше да оголее наоколо и да позатихне глъчта, за да го видя и чуя ясно.
...Страхът, че ако той сега пише писмото си, то ще е: "Мила ми Венето... После теб най-много съм обичал отечеството..." И че на мен така ще ми харесва много повече.
14.11.13., С.
(с послевкус на послеотечество)
No comments:
Post a Comment