"КАКВО Е ВСЪЩНОСТ ЛЯТОТО, КАКВО Е..."

(в 21 изречения и илюстрации)

Лятото е шапка на тояга.

***

Лятото е счупена везна -

обърква грамажите, нехае за мерки и теглилки,
накрая все ви дава повече.



***

Лятото е категорично - лято и точка.




***

Пъпната връв на живота е лятото -

дърпаш ли го към себе си, ще го задушиш.





***

Лятото е оплезила език еспадрила.




***

Лятото е оправна готвачка
с безразборен правопис,
пиперлива целувка,
6+ е лятото.




***

Лятото е до дъно.




***

Лятото е туширани скрупули,

скука на пух и прах.

***

Лятото е нетактично като пясък -

завира се навсякъде и няма спасение.

Лятото е алфата и омега мастните киселини,

незаменима хранителна добавка.




***

Лятото е кладата на зимата.




***

Лятото е сухо, влажно, мокро,
всички агрегатни състояния е лятото.




***

Лятото е ти
на хоризонта ми,
любимо клише.

***

Лятото е босонога принцеса по бели гащи,

очевидното е лятото.




***

Лятото е луничките по лицето на бъдещо вино.




***

Лятото е сто цвята синьо,

наперен далтонист.

***

Лятото е акостирал Ноев сандък,

най-нужното за поправката на света е лятото.




***

Лятото е меката извивка на склонила глава любов.




***

Лятото е ковчеже за тайни съкровища,

хамбар със спомени,

хазна за време.



***

Лятото е пулверизатор на морска сол
и сладки сълзи.




***

Лятото е истинското ни лице.

С.-С.-С., 22 май-22 септември, 2014

(заглавието е стих на Ив. Вълев, снимките - летен архив)

РИСКОВАНИ АНАЛОГИИ

Ти си като отпечатък от чаша ледена напитка
върху страницата на дните ми.

...Случаен,
повече впечатляващ с неуместност
отколкото с нередност;
изветряваш бързо, не личиш почти;
но остава дразнеща набръчкана следа,
която често-често понечвам да загладя,
при което протърквам листа
и там, където си бил ти,
зейва дупка.



Л., 21-9-14

РАВНИТЕ ПОЛОВИНИ

Винаги има една такава септемврийска вечер,

когато си някъде, но ти е все едно къде,
с някого, когото едва познаваш,
но те е убедил да тръгнеш,
стиснала колене между ръцете,
в тях - чаша,
небето, рейнало се над теб, ще се пръсне от звезди,
не чуваш нищо отвън,
дори попремръзналия мохикан щурец,
само някаква своя мелодия,
която те връща там, откъдето си избягала,
при онзи, който не те е убедил да останеш,
там, където, разтворила ръце,
би прегърнала небето без звезди,
паважа без прегракнали щурци,
онзи, който не ти е казал да си тръгнеш,
в една такава вечно септемврийска вечер,

миг преди есенното равноденствие.



Л., 19-9-14