ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Близо до нас живееше една топола. Висока, коронеста. Много обичаше да разказва приказки. Вечер, когато кварталът се умълчеше, можеше да се чуе шепотът й. Разправяше за чудни места, за далечни морета и безкрайни полети. Сигурно знаеше за тях от птиците.

Загърната в зелените си воали, тополата се боеше до смърт от задаващото се есенно разголване . "Всички щe видят, че в клоните ми няма нито едно гнездо. И кой тогава ще слуша приказките ми? Приказките на едно самотно дърво? Никой. Ще си рекат - небивалици! Хората вярват само на очите си."

При първата по-силна есенна буря, още преди да са опадали листата й, тополата си отиде. Никой не бе чул гръмотевици, но на сутринта дървото бе рухнало, разцепено на две като от гръм. Ако се заслушаше човек, би дочул как листата му още редяха приказки за чудни места, за далечни морета и...

"Сега хората ще разказват приказки за мен!", помисли си тополата, миг преди листата й да се умълчат.

(на снимката, л. арх., приказен спомен от топола)

4-8-15, С.