А през топлите месеци изобщо нямало време, когато пейките да бъдат оставени на спокойствие да си гледат пейчестата работа. Непрекъснато им се навъртали всякакви, сядали или стъпвали по тях, намирали се на приказка или на мълчанка, на табла или дори на шах. Патова била ситуацията - по дъските на пейките рисували или чегъртали букви, но не ги оставяли и за миг сами, да прочетат посланията или да разгледат татуировките си. Шум, народ, групи, ята, глутници - по цял ден. Ще речеш, нощем поне си отдъхвали и си правели я пижама парти, я вечеря на улични лампи, но не. Не ги оставяли на мира - току легне някой да спи на тях, свие се под тях, кацне на облегалката и...
А пейките и те душа носят. И те жадуват да останат насаме, да се отпуснат, да се видят със свои, да побъбрят спокойно, а защо не и да се повеселят.
Едва когато дошъл ноември, дошло и приказното време. Време на дълги сенки и къси дни, на забързани крачки и коси погледи, време на празни алеи и тихо, време на изстинали плочници и осланени листа. Това вече било тяхното - на пейките - време. Най-сетне си отдъхнали. Започнали да се събират, да си ходят на гости и изобщо да ходят коя където иска, необезпокоявани, необитавани, нередени от никого.
Живнали.Разбира се, открили и театралния сезон. Сега всяка есенна сутрин отбрана публика се събира на най-новите постановки, притихнала и почтителна, зажадняла за култура.
на сн., л.арх., пълна зала на премиерата на "Пейка", по Гелман, със звездите на парковата трупа, утринна постановка,
С., 7-11-15
No comments:
Post a Comment