ДУХЪТ НА НАШАТА КОЛЕДА

"Не искам да ставам цар!", дочу се писък отдолу, после изтрополяване, като от бързо и безпосочно щуране, после обратно - трополене, писъци...

"Не искам да ставам цар, не искам...", пищеше искрено, макар и клиширано, млад и задоволително начетен плъх. Млад, защото дори не помнеше времето на предишната дератизация, иначе щеше да има едно наум, а начетен - понеже бе гризал на воля не какво да е, а книгите ни, от немай-къде свалени в мазето.

Да си беше останал на книжна диета, и статуквото би си останало, но явно му бе писнало от духовна храна и, в крак с тренда, се бе отдал на разгул. Което го и издаде. Една предколедна сутрин, като слязохме в мазето за кутиите с играчки за елхата, открихме, че освен понагризаните джуджета, плячка на нечии зъби са станали и складираните ни дрехи. Естествените материи бяха предпочетени. Споделихме със съседите, оказа се, че и те имали проблем с гризачи - я дрехи им яли, я куфари, я мазилка.

Веднага бяха взети мерки и повикани съответните служби. Именно обясненията на дошлите специалисти бяха разбунили духовете долу. Ние, също в тренда, искахме максимално хуманно решаване на проблема. За което бяхме готови да платим повече от добре и бяхме повикали фирмата с най-високите цени. Дошлият баш спец, след авторитетно мълчалив оглед и на моменти многозначително вдигане на вежди, обясни, че макар името - дератизация  - да звучало на непросветените като зловещо дране, те не били някаква си средновековна пасмина, а действали модерно, хуманно и стилно. И детайлизира процедурата: на няколко места в мазето ще бъдат поставени специални, ненатрапващи се на двукраките му ползватели, кутии. В тях щяло да има още по-специални, привличащи четирикраките му ползватели, вещества. На надигналия се в очите ни резонен и неизречен въпрос той отговори с мъчно прикривана гордост: "Мумифицират се. Сигурно сте чували, като при фараоните..."

Чуло бе и плъшешкото войнство, разбира се, то и в стените имаше уши, но не можеше да разбере какво точно го очаква. Начетеният обаче бе наясно. Той ли няма да знае какво е мумифициране! Не само бе изчел древноегипетските легенди в семейното ни мазе, ами сигурно и редовно ги препрочиташе, тъй като липсваха цели коли. (Лично аз подозирах, че бе изял с корите и "Цар Плъх", но нямах доказателства, тъй като кашонът с художествена литература бе най-навътре и най-отдолу, затиснат от по-висока литература.) Вместо да се зарадва на честта фараонска, книжният плъх заоглася мазето с категоричния си отказ от царствено отношение. Търчеше напред-назад и с тревожен набат се мъчеше да убеди останалите, че да те мумифицират може и да е царствено, но никак, ама никак не е хубаво.

Отношението на масите към книжните плъхове - буквални и преносни - винаги е било еднозначно и лишено от нюанси. Опашатите го игнорираха.

След ден кутиите бяха поставени.

След три слязохме в индианска нишка с децата и още 2-3 съседи да видим какво става.

Нищо не ставаше. Нищо не изтрополи. Нищо не се чу.

Дори на децата стана ясно какво е гробна тишина.

Когато по Коледа съседката пращаше мъжа си за кисело зеле долу, чух я да казва:

"Слез в Долината на царете."

Изобщо, в изказа ни се появи известна изтънченост, доза черен хумор и нужната завоалираност на намеците. А към мазите си всички пристъпяхме някак благоговейно, като към царски покои.

Сега очаквам с нетърпение първите дни на Новата година, когато експертите обещаха да дойдат и да отнесат кутиите. Тайно и нехуманно, но по човешки, се надявам поне книжният плъх да се е скатал някъде. В чуждо мазе, разбира се. (Подозирам, че в кашона със "спам" книжнина не може да не е попаднал на "Живот след смъртта", но се надявам да не намеря доказателства.) 

С., 30-12-15

на сн., л.арх., пример за хуманно отношение към безкраки и неми