ЧИЧИСБЕО ди РАВЕНА

Влизайки в салона на граф Кавали в Равена, преди точно два века, един английски лорд, известен с романтичния плам в очите, перото и не само, се представя гръмко като "чичисбео" на графиня Тереза.
Думата, звъняща мелодично в устата на италианец, а извън Италия, особено извън 18-19-и век вероятно предизвиквала звън на шпаги, означава явен любовник на дама, омъжена за друг.

Чиичисбеото от 1819 г. е Байрон, а обект на любовните му щения е Тереза Гамба графиня ди Гуичоли. Двамата се запознават във Венеция, той я последва и в Равена, където е омъжена за граф Алесандро Гуичоли, четирийсетина години по-стар от нея.

Попаднах на тази фактология покрай плочка на стена на главната улица в Равена, зърната в протяжносладкия час на здрачаването:

Според италианеца, който ме светна що е то "чичисбео", графът рогоносец всъщност е достоен за уважение мъж не само на 19-о столетие: той дал за ползване на творящия любовник на жена си етаж от дома им в Равена (палацо е думата за дом, щом иде реч за граф).

Байрон пристига в Равена със:
седем прислужници
девет коня
три пауна
две кучета и толкова кокошки,
и патка (птицата), която му била подарък за Коледа, но той се отнесъл милостиво с нея.

Нанася се в палацо, където престоява около две години, през които написва доста от "Дон Жуан", една-две мистерии и приказка в стихове.

А, забравих: в Италия лордът е в изгнание.

сн. л.арх., Ravenna

КУ-КУ-ХАЙ 49

По голите клони -
последният март и
предпоследните ни надежди.

С., 13-12-16

ДУХЪТ НА НАШАТА КОЛЕДА

"Не искам да ставам цар!", дочу се писък отдолу, после изтрополяване, като от бързо и безпосочно щуране, после обратно - трополене, писъци...

"Не искам да ставам цар, не искам...", пищеше искрено, макар и клиширано, млад и задоволително начетен плъх. Млад, защото дори не помнеше времето на предишната дератизация, иначе щеше да има едно наум, а начетен - понеже бе гризал на воля не какво да е, а книгите ни, от немай-къде свалени в мазето.

Да си беше останал на книжна диета, и статуквото би си останало, но явно му бе писнало от духовна храна и, в крак с тренда, се бе отдал на разгул. Което го и издаде. Една предколедна сутрин, като слязохме в мазето за кутиите с играчки за елхата, открихме, че освен понагризаните джуджета, плячка на нечии зъби са станали и складираните ни дрехи. Естествените материи бяха предпочетени. Споделихме със съседите, оказа се, че и те имали проблем с гризачи - я дрехи им яли, я куфари, я мазилка.

Веднага бяха взети мерки и повикани съответните служби. Именно обясненията на дошлите специалисти бяха разбунили духовете долу. Ние, също в тренда, искахме максимално хуманно решаване на проблема. За което бяхме готови да платим повече от добре и бяхме повикали фирмата с най-високите цени. Дошлият баш спец, след авторитетно мълчалив оглед и на моменти многозначително вдигане на вежди, обясни, че макар името - дератизация  - да звучало на непросветените като зловещо дране, те не били някаква си средновековна пасмина, а действали модерно, хуманно и стилно. И детайлизира процедурата: на няколко места в мазето ще бъдат поставени специални, ненатрапващи се на двукраките му ползватели, кутии. В тях щяло да има още по-специални, привличащи четирикраките му ползватели, вещества. На надигналия се в очите ни резонен и неизречен въпрос той отговори с мъчно прикривана гордост: "Мумифицират се. Сигурно сте чували, като при фараоните..."

Чуло бе и плъшешкото войнство, разбира се, то и в стените имаше уши, но не можеше да разбере какво точно го очаква. Начетеният обаче бе наясно. Той ли няма да знае какво е мумифициране! Не само бе изчел древноегипетските легенди в семейното ни мазе, ами сигурно и редовно ги препрочиташе, тъй като липсваха цели коли. (Лично аз подозирах, че бе изял с корите и "Цар Плъх", но нямах доказателства, тъй като кашонът с художествена литература бе най-навътре и най-отдолу, затиснат от по-висока литература.) Вместо да се зарадва на честта фараонска, книжният плъх заоглася мазето с категоричния си отказ от царствено отношение. Търчеше напред-назад и с тревожен набат се мъчеше да убеди останалите, че да те мумифицират може и да е царствено, но никак, ама никак не е хубаво.

Отношението на масите към книжните плъхове - буквални и преносни - винаги е било еднозначно и лишено от нюанси. Опашатите го игнорираха.

След ден кутиите бяха поставени.

След три слязохме в индианска нишка с децата и още 2-3 съседи да видим какво става.

Нищо не ставаше. Нищо не изтрополи. Нищо не се чу.

Дори на децата стана ясно какво е гробна тишина.

Когато по Коледа съседката пращаше мъжа си за кисело зеле долу, чух я да казва:

"Слез в Долината на царете."

Изобщо, в изказа ни се появи известна изтънченост, доза черен хумор и нужната завоалираност на намеците. А към мазите си всички пристъпяхме някак благоговейно, като към царски покои.

Сега очаквам с нетърпение първите дни на Новата година, когато експертите обещаха да дойдат и да отнесат кутиите. Тайно и нехуманно, но по човешки, се надявам поне книжният плъх да се е скатал някъде. В чуждо мазе, разбира се. (Подозирам, че в кашона със "спам" книжнина не може да не е попаднал на "Живот след смъртта", но се надявам да не намеря доказателства.) 

С., 30-12-15

на сн., л.арх., пример за хуманно отношение към безкраки и неми

ПЛЯСВАНЕ ПО ЧЕЛОТО

Внезапно осъзнах, че обичам един симпатично закръглен мъж,
задминал средната възраст,
с брада, с намигващо кацнали на носа очилца.

Той рядко ми прави подаръци,
я се отбие веднъж годишно у нас, я не,
а когато го прави, е късно, по тъмно.

В този сезон за ден-два е обкръжен от деца.

Пътува доста.

Не отговаря на въпроси,
усмихва се под мустак
и обича рогца под различни форми.

Редовно му пиша, още по-често го мисля,
той - по всичко личи - рядко ме чете.

Понякога си представям, че шапката му е невидимка
и е тук, до мен,
и тогава наоколо замирисва на разлято вино,
портокалите са ябълки,
а чаят е от смокинови листа
и светят само погледът ми и свещите.

Чакам го откакто се помня,
а откакто някога го срещнах, го обичам и извън сезона (му).













София, преди чудото на Коледа
снимка: Фото-шоп