Спираме край горичката на къмпинга. Оттатък рехавите дъбове, ели и бор е морето.
Още е много рано, няма други коли, явно сме първи. Искаме целия ден да останем на брега, да не хабим и миг другаде.
Ивицата е дълга, винаги първо се разхождаме от този й край чак до градчето, и обратно. Пуста е. На стотина метра ловци на изпуснати богатства обхождат пясъка с металотърсач. Понечвам да оставя кърпата и гуменките на пясъка и да тръгнем, но се сепвам:
- Може да ни я вземе някой.
- Е, кой ще ти вземе кърпата?! Виж ей там - хората надуваема лодка са си оставили!
- Да, ама как ще понесеш лодка? А кърпата грабваш и изчезваш.
След часове на солено и слънчево, останали пак сами с вятъра и здрача, тръскам лятото от кърпата бавно и с неохота.
- Е, има ли по-тъжна гледка от човек, който изтръсква плажна кърпа в края на деня, в края на сезона, в неделя?
- Няма. А ти се боеше да не би някой да ти открадне тъгата!
на сн., л. арх., вкопчени в тъгата крадци на лято
No comments:
Post a Comment