И така - дълго време.
Като не останаха спомени за диплене, занадиплях дългото време. Слагах утро, приглаждах го ласкателно като кротко дете; редях ден – простряно и равно, бавно пладне, меко прилягащо на диплата. Вечерите понякога упорстваха, трудно пригодими за диплене – на моменти изтъняваха така празни, че ставаха като най-лека и въздушна тъкан, тензухено вееща се, безтегловна, която ми се изплъзваше като ефирна шамия. Или пък пръстите ми искаха друго да правят със залезите и мрачините; или пък погледът ми току щипваше чевръсто някъде... Тогава полягах и с тежестта на безспоменното си тяло поприглаждах и този пласт време.
Тъмни катове време.
Можех да ги надипля в ракла, като баба. Пък, за да не пробие някой молец черни дупки във времето, да ги поръся с нафталин.
Или с нафта – въпрос на езиков усет. Или на озарение.
(То и без това време няма. И без това няма време.)
(На снимката: разрез на морков: източник на антидипли=противбръчки и изобщо - каротин-кератин-о`зарин срещу резки спомени)
