АЗ СЪМ КУЧЕ, ТИ СИ КУЧЕ

Oбикаля ме отдалече,
не ме оставя на мира.
От време на време врътва опашка,
но ако усети, че съм забелязала, спира.
Не ме изпуска от поглед,
но не ме поглежда в очите.
Не допуска да се отдалеча от полезрението му,
но скъсим ли разстоянието, хуква нанякъде...

И се губи дълго, почти забравям за него.
Появява се в края на почтито,
изневиделица, сякаш винаги е било наоколо.
Не лае,
но посегна ли да погаля, заголва зъби.
Загърбя ли страха си и съвсем протегна ръка, хапе я до кръв.
Боли много, зараства бавно, но после почти забравям.

("Да посегнеш към него, го плаши", обяснява ми един разбирач. "Очаква, че ще го удряш, за да те слуша. Мисли, че искаш да го дресираш." "Не искам да го дресирам, искам само го погаля!")

Зло куче си, ми иде да му кажа,
не ми даваш да те галя, не ми даваш да спра да понечвам.

А вместо това пак протягам ръка.


С., 16-1-19

из "ПОПЪТНИ"

ЛИЦА, МУЦУНИ И ФИЗИОНОМИИ

Излизаш от гаровия салон и ето я! Виченца е като мелодия - изниква от нищото и нищо вече не е същото. Мелодия е - прави краката ти леки, стъпките ти чевръсти и нанякъде, замайва главата и разтегля устните ти във всякакви гримаси. Всякакви, ама все възхитени. Очите ти се уголемяват като в онази приказка на Андерсен, ще речеш идвал е във Виченца  (и като нищо, той къде ли не е бил! дори и от България е закачил малко), а ръцете започват да ръкомахат наляво, надясно, нагоре, надолу...

Мелодията леко те бутва в ей тази пътека,

после минаваш покрай местния вариант на Ганди

и може би точно тук, при Ганди, още нестигнал същинските порти на Виченца, вече някак усещаш, че това ще е град с лице.

Оказва се град с много лица - някои се преструват на каменни, но това е набързо скалъпена измама, никой вече не се лови на такива. Щото уж каменните лица придават на Виченца живостта на широка гама изражения.

Налага се постоянно да се пришпорвам напред, напомняйки си, че тук съм заради Паладио, онзи толкова известен архитект от 16-и век, родом от Падуа, но дошъл във Виченца. Точно тук е оставил великолепни вили (най-известната му: http://www.villalarotonda.it/en/homepage.htm ) и името си - наричат мястото Града на Паладио, а и цял "Път на Паладио" са направили, за да обиколиш творенията му.

Кичът с античния театър - ей го -

си заслужава заради разкошните статуи в двора му. Тук зеленото е от патина, изроненото - от желанието на времето да граби с пълни шепи от красивото.

,

Гледките по "Пътя на Паладио" са впечатляващи.Над желанието да щракам с фотоапарата надделява това да оставя за дълго поне очите си тук:

За разлика от древните римляни и дори от средновековните венецианци, аз съм плебей и се радвам на живота тук и сега. А в неделя той е по малките площадчета на Виченца, които откриваш, свървайки през някой невъзможно тесен проход, видим само за най-любопитните. Там вече е самото лице на Виченца. Е, може би не съвсем лицето, може би муцуните й. Или още по-добре - физиономията й.

(ей тази гледка с бъчвите ми е най-любимата. Не заради бъчвите, не.)

На тръгване трябва да те побутват към портите на Виченца силом почти. Тръгването е като прерязване на пъпната връв с една детска радост, чието семенце е някъде много назад във времето - на някоя улица из Венето, в някоя комедия дел арте, или дори още по-назад, но радост жива и свежа, застигаща те на всеки ъгъл на градчето в сърцето на Венето.

Да, и на тръгване ръцете не спират да ръкомахат наляво, надясно, нагоре...
Срещата с Виченца е като полет.


В. - С., 2018,
снимки - л.арх.

ОТ ШАПКАТА

* * *
Веригите на самотата са видими само с особен поглед и на косо слънце.
Крилете й остават невидими.

* * *

В кварталната аптека един от аптекарите събира в панер с надпис "брак" лекарства, препарати... Мята кутии и шишета, зървам вътре беналгин, нещо, приличащо на мултивитамини, вазелин, панадол, сиропи за кашлица, диазепам... Провиква се към колега:
- Трябва да бъдат описани.
"Хронологично", съветвам го наум аз, "така ще лъсне картината на брака."

* * *
Днес дадох на синковеца одеялце, поиска ми за парка, щели да ходят с гаджето.
Постлах на любовта днес.

С., есенно време, 2018

БРАЗДИТЕ НА НОЕМВРИ

Неравноделни мисли в землисти тонове.

Зениците зейват гладно за всеки процедил се лъч.

Мъгла поглъща гласовете на птиците.

Декаденс е есента.

Далече, 25-11-18

КУ-КУ-ХАЙ 55

Прежълтели удавници,
листа опяват есента.
Копнеж за бял покров.

С., 21-11-18

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (9)

Пирамидите - кадър в сепия на времето,
пирамидите - детството на гигант, играл си с кофичка край брега,
пирамидите - осиротял пясък, забравил морето си.

на брега, август 2018

ИГРИ (1)

Игра на бесеница:

Дума с шест букви,
чувствителна на
весели компании,
сплетени ръце
и премрежени погледи;
женски род,
единствено число.
...И там е цялата работа.

27-7-18, С.

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (7)

(КАРТИЧКА ЗА ИЗПУСНАТОТО ВРЕМЕ)

"- Всички лодки носят имена на жени, - казваш ми, докато се разхождаме из малкия южен кей.
- Е, не, не всички, - ракът в мен явно никога не спи. - Ето, "Тритон", "Афродита", Нептун"... Има доста лодки, кръстени на митични същества!
- Все същото де."

Ето, тогава трябваше  да се влюбя в теб.
Полегатите лъчи на слънцето, залели в бакър лицето ти и пристана, тихия отлив, докосването неравно на ръцете ни - почукване борд о борд... В този миг трябваше да се влюбя в теб.

Но аз мислех за друг, някъде там,
мислех за това
как точно приляга главата ми към извивката на шията му,
как пачият крак по очите ми се вае досущ като неговия,
как той не ми дава думи, само поводи да съм рак и да се инатя да го обичам...

Изпуснах мига, в който трябваше да се влюбя в теб, замислена за митични същества.
А после вече бе тъмно синьо.


на брега, юли 2018

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (3)

(КАРТИЧКА ЗА СТАРЕЦА И МОРЕТО)

Надвечер понякога става толкова тихо, че ги чувам как си говорят с Бог.
Как е минал денят, Той не пита, знае.
Колко го обича, то не пита, знае.

юни, на брега

джулай vs. юли

Еха! Като гледам що кифла идва по по-дивите места на иначе подивялото ни откъм застрояване Южно Черноморие, се чудя кво по-напред да хейтвам:))) Явно е някаква мода станало да си заведеш геллака за ден-два при щипалките и медузите, да надупиш от колата на "милото" "Юрая Хийп" и "как се казваше оная другата група...", и да му отпуснеш края, събувайки лъскавите сандали и стъпвайки на пясъка, о, храброст!, боса - да става каквото ще. (Чантата с панделираното йоркширче обаче остава здраво стисната под мишница ("ми кво, муце, "Долче и Габана" ми е, от Лондон!")!

"Милото" в случая е от някогашните созополски хипари, виждала съм го на "Пъци", сигурно е чукнал 60-ака, живее в Швеция, беше от по-първите усетили се да направят от алъш-вериша читав бизнес там, заможен, домиляло му, дошъл, в София приклещил кифлето в бутика на авер и ей го на "Делфин", спомня си последния си Джулай пак там ("яко мента и уиски, брат!")...

Към Бургас - три синджира роби на носталгията и всякакви кризи на егото, пъплят в задръстване, причинено от някаква навременна пътна реконструкция. Точат се едва-едва и пъшкат.

Вали преобладаващо, но умерено и с тенденция да няма значение.

Морето си поема дълбоко дъх - ще изтърпи и тази любов.

И пак ще има юли.

30 юни, за малко - по-далеч от брега

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (6)

(КАРТИЧКА С ПОУКА ЗА ПОДАТЕЛЯ)

Днес бе денят, в който не свалих банския.

...Ненадейно посрещане на изгрева и дежурното документиране на залеза -  отстрелването му
в стотина кадъра,
в десетина реда,
в два срещнали се погледа,
в едно докосване,
в полуусмивка...

Днес бе денят без слушалки, екрани, флашки, очила за четене - слушах прибоя, четях в нечии очи.

Днес бе денят, в който не сложих парфюм. Миришех на плажно масло, на сол и на детинско неглиже.

Това прави морето - оголва истината от всякакви наноси, осолява я и я запазва за по-зимни дни.



на брега, юни 2018

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (5)

(КАРТИЧКА СЪС СБЪРКАЛ ПОЛУЧАТЕЛ)

Не сваляй тъмните очила, нито - дори последна - шапката.

Потъвай начесто в сенките. Не поглеждай към хоризонта.

Покрий се плътно с Нея навсякъде, като със слънцепредпазен крем.

Зад халбата стой, на сигурно.

Кожата е най-големият орган - уплътни пробойните!

И през най-замъгляваните спомени прониквам, никой облак на наложена забрава не е вечен.

Като УВ лъчи, невидима за очите, поразявам с фактор неизбежност.

на брега, юни 2018

ДИАГНОЗИ

Небето му - в едра шарка от безброя лястовици.
Едва диша от жълтия прах на липите, задъхва се астматично.
От премала, следобед се унася в дрямка, начесто прекъсвана от раздираща, гръмотевична кашлица, а после се облива в хладна пот, която бързо се изпарява.
От него лъха на напечена тиня, на удавена прах и на сподавяни желания...
Болен от лято е юни.
Неизлечимо.

на снимката - пулсът на юни
С., 9-6-18

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (2)

***

Колкото и да потъваш с очи в палитрата на морето, после все не можеш да нарисуваш в ума си цветовете му, светлините и сенките му, нюансите и нежното им до неусетност сливане при отлив, или разнобоя, контрастите на счепкването им при прилив. Прибягваш до синьото на небето за котва, до бялото на разбиващите се вълни като за нещо уж по-сигурно, по-трайно и непроменливо...

Не на цветове те учи морето, учи те на живот.


***

Странно защо казваме "посрещам изгрева", но когато е залез, "изпращаме деня". Намирам бързината, с която настъпва денят, краткостта и яростта на изгрева, за трудно поносими, дори обидни за сетивата. На свой ред залезът е онова, което вълнува дълбоко, но ненатрапчиво. Като предверие на дом. Знаеш, че хубавото предстои, и разполагаш с протяжни мигове, през които минаваш, за да извървиш пътя към него, потапяш се във вечерта бавно, като че отстъпваш пред ласката на топло дълбоко море, отдаваш й се мисъл по мисъл, дъх по дъх, клетка по клетка...

Залезът е начало на взаимност.

***

Една дъска и на нея книга, фотоапарат, молив, чаша вино и саксийка. Всеки ден трябва да имаш морско растение или морско животинче пред очите.

Иначе що за ден би било!

на брега, юни, 2018

из "ПОПЪТНИ"

Пътят из една страна е белязан от мигове в цвят. Като пръснати от поумнели пръсти ситни камъчета вместо трохи. За да намираш следа, по която да се завръщаш.
Окото си ги събира по цвят, реди ги тон в тон като наниз.
Такива почти монохромни пътувания са ми от най-скъпите - зървам после този цвят някъде, и се отключва цяла галерия. Зареждат се картини спомени, а аз обикалям без бързане, оглеждам ги с око на ценител и кимам одобрително: "Бива!"

На снимките: една синя и синя, и синя Италия.

...И истинската е синя, и нарисуваната и тя.

Иначе, ако ме пита някой с какъв цвят свързвам Италия, едва ли ще наблегна на синьото.

То е изнамерено късно, в най-старите езици дори нямало дума за него. Казват, че антична Гърция също нямала, затова Омир бил описвал морето като "червено вино". По мое необременено с познания мнение, описвал го е така не от липса на дума, а щото морето е точно това - опиянение и любов. И все пак, въпреки безсловесието някога, днес вседържител на правата над синьото е точно Гърция.

В Италия е друго синьо, не повсеместно като гръцкото. То е изненадващо, неочаквано, летливо. Синьото в Италия те издебва иззад ъгъла, като онова хубаво, дето все го чакаш. И дори да не ти замае главата, те усмихва. Широко.

Синьото на Италия е фриволно неглиже, но и осъзнато пазен лукс.

 Скъпият ултрамарин неслучайно е наричан кралско синьо

и средновековните италиански майстори са го пазели за най-важните елементи в платната си. Майстори на други четки в по-нови времена също прибягват до него.

Синьото тук е стенопис, но и графит, гордост без предразсъдъци, неочаквана доза адреналин, откровено волеизявление, патина.

Често е просто синева. Рядко е само синева.

Историците твърят, че дължим синьото на Египет, където древните добили краската, смесвайки пясък с азурит ли, малахит ли... Но имало и мед. С така получения пигмент заоцветявали гробниците на фараоните.

Римляните обаче, попивачи на красивото в историята, оцветяват в синьо живото.

28-5-18, С.