НАТЮРМОРТ

Жената чакаше да захладнее.
Жената чакаше да захладнее, както се чака последният влак - спокойно и някак вглъбено, наоколо – като на гара – всякаква суетня, която й е чужда и като в мъгла.
Жената чакаше да захладнее. Едната й ръка, почти до лакътя, заровена в чантата.Обемна чанта, ще речеш – побрала целия свят на жената.
Жената чакаше да захладнее. Отдавна. Ходилата й вече бяха изтръпнали, но не помнеше от ходене ли, от скитане ли. Тялото й се бе вкорубило в себе си, дори очите й сякаш бяха извърнати навътре, да доловят сигнал някакъв. Кожата й бе потъмняла като урна със спомени.
Жената чакаше да захладнее, пъхнала ръка в голямата чанта, застинала, вслушана в себе си, в онова далечно вътре, което щеше да предугади знака.
Жената чакаше да захладнее и ръката в огромната чанта като че се закотвяше вътре, в пъстрия мек шал, вплел най-ярките й усмивки, най-пролетните й песни, най-летните й неги, най-кротките й есенни пристани, онзи мек шал, който бе наплитала дълго, дълго, докато чакаше...
И ето я – първата снежинка! Бавно се вие, на махове, като че връхче на диригентска палка чертае небето, леко и замаяно се спуска надолу. Без колебание.
Жената трепва. Ръката също потрепва и впива пръсти в онзи шал.
Жената дочака зимата. Бяла и милостива – заличаваща всички белези, приглаждаща всички бразди, смекчаваща всички граници.
Безкрайната, вечната, ледена и безстрастна.
Всепоглъщащо бяла.
Избавителна.