АФРОДИЗМИ

(побеляващ стих, прогресивен)

Бягах към теб,
а ти не беше убежище.

Разбих колене в черупката ти
и останах ничком –
от тук мога всичко.

Стрих на бял прах
спомените ни
и в торбички ги сипах -
да ги вдишвам по ъглите...

„А като изветреят?!”, сепвам се.
Те, другите, искат
да делят с теб старостта.
Аз исках
да споделяме страстта:

не по равно, по братски,
на глътчици, не ангро,
наяве, насън и обратно,
от нула до сто и едно;
ако ще с приказки да мая
на дните султана,
но нощем да стигаме края
на оная омая,
дето пръстите се докосват,
а пък мислите се плетат,
после по видело просват
на въже свян и страх,
сенки бучат на прът;
и пак запридат
на отмалата нишката
там, по здрачното,
опипом, наизуст,
щото знаят с устни всичко;
знаят с мигли, с нокти, с гръб...

Но ти.