Прибрах дрехата на раменете си късно тази вечер, миришеща не на цигари и кръчми, а на барут...
***
Бях на фойерверково зрелище! Гледах спектакъл. Не, гледах позорище! Гледах най-зрелищното представление за публика. Гледах бурлеска, гледах комедия деларте, гледах фарс, гледах трагедия... Гледах с широко окръглени очи и невъзможност да си събера разпънатата от ухо до ухо усмивка.
Видях невероятни актьори в най ала Станиславски превъплъщения, излизащи от образ за миг и протягащи повик към залата, видях театрална травестия, видях пламъци отвъд експлозиите от (не само) балканска музика на сцената.
Пред очите ми почти непрекъснато, като неизменна ремарка, се четяха съвсем графични графити, оклеймили един мост на въздишките по недостижим идеал или по копнеж, който не ни е по силите.
Гледах спектакъл на Народния театър, играещ се за 150-ти път пред публика, със зала пълна и, подобаващо за случая, напълнена.
Видях дузина актьори, като слети. Слитък от златни пръски.
Видях мизансцени като земетръси, замръзнали в картини тела, вкочанени от браилската зима пръсти, вледенени от липсата на вяра в напред очи.
Жалих за нескопосани напъни, за невъзможности, за вечното тупане в гърдите и неизбежното отупване от прахта на неслучващото се.
Чух, а и си пях с цяло гърло, за звездата, за съдбата, за белия кон, който все въжделеем, а все не обяхваме.
Чух реплики от типа: „българска работа”, „я, и премиерът е тук!”, „чалга им дай”...
И исках да викна: „Hush!
Преживях спектакъл и искам да слушам как пее сърцето ми!”
***
Прибрах дрехата си късно тази вечер у дома. Краката ми изтрополиха шестте етажа стълбища, препускайки не един, а табун коне. И усмивката си дори поприбрах. Мъничко, колкото да заспим. Щастливо усмихнати.
А душата ми остана да се рее нейде там навън, в небето ли, по улиците ли, към тихия ли бял Дунав... Лекокрила е тя сега, иди я стигни!
(по повод 150-ото представление на „Хъшове”, реж., пост. Ал. Морфов, който игра Македонски;
Народен театър „Иван Вазов”;
10.10.10.)
Наред с всичко друго, да кажа и едно мое "странично" впечатление от Морфов: той е завладян от играта, от чистия маймунджулък и чепене на сцената, онова, което наред с всичко учат актьорите и им е толкова присъщо. И на него му доставя удоволствие. И той в постановките си дава възможност на актьорите си да се наиграят, да се наскачат, навикат, натъркалят, намаймунят! Може даже да не е в логиката на спектакъла - по-точно е, но може и без него пак да е хубаво... Но това е същината на хубавия спектакъл, според мен, една от мерките му. Като ще е театър, игра да е. Това е присъщо и на Москов - в малко по-различен план. И затова ми е приятно да ги гледам. Кефят ме. И затова Куркински може би играе сам - да си ги достови тия удоволствия на себе си само, ха-ха, шегувам се...
ReplyDeleteЗа това казвам, че ми е празник, чее позорище, че е глума - в онзи най-хубавия уличен и игрови смисъл. затова задевките злободтевни - не бяха и съвсем такива де - не дразнят, щото е улицата, щото е коментарът на ашлака,на "пунгаша". рядко театрално и невероятно пластично позорище:) да, прави го и куркински, но без тая еуфория, до която е докарана веселостта май.
ReplyDeleteИзключителен спектакъл - гледала съм го над 10 пъти и няма омръзване!!!
ReplyDeleteаз два пъти само, през голям интервал от време. като че бях на различни постановки.
ReplyDelete