Като тъжни са камъните, заливани от есенните вълни на пустия бряг. На свободния от нас бряг. На силния без нас бряг. На онзи бряг, с неспиран вече от неумелите ни хвърчила вятър, с неозаптявана от лодката ни вълна, с несмущавани в студенината си камъни.
На онзи бряг, на който до скоро сновяха, шетаха, щураха се из топлия пясък телата ни и усмивките, и опнатите ни кожи, и ласата от ръце...
Онзи бряг, на който се пишеха партитурите на бъдещи спомени.
Онзи бряг, в който арматурите на скелетите ни се впиваха, за да го укрепят. Онзи бряг, на който чайките надделяваха на гларусите, а резултатът на електронното табло винаги сочеше пълно-луние в полу-нощ. Полу-нощ. Полусричахме, полуказахме онези думи, дето - казани - са хвърлен камък.
Да. На онзи бряг, дето последно вдишахме вълна до бяло септемврийска, разпрашила в съцветия лятото, разпрашила перата щъркови и попила ги в камъните.
И ей ги на - камъците на онзи бряг. Но нас ни няма . И камъците са и лунни, и слънчеви, и техни, и свои, но свободни от нас. А ние сме с тях в спомените, с тях в стиховете, с тях, в които пръстите ни са вкоренени, с тях...
С онези камъни сме на шиите.
Да хвърляме котва в есента, капитане! Суша на хоризонта!
No comments:
Post a Comment