ЗА ДИАМАНТА И ПО-СИЛНАТА ЛЕКОТА НА БИТИЕТО

Нещата, които друг не ти е дал да преживееш, случките, от които друг се дръпнал, за да не му се случат с теб... Защо те преследват тези неща? Та нали те не са твоите неща! Те са случките, които друг се е уплашил да му се случат!
Само че те текат по вените ти и пулсират така, че те карат да завиеш наляво или надясно, или току да спреш на средата на нечие движение. И да седиш като вцепенен, докато целият свят се върти и завихря, поел нанякъде като бесен. О`бесен свят. А ти сред него – съвсем питомен, притомен, кротък и не на себе си, на другия, не знаещ на кого, на никого, наникъде... Ти седиш, стоиш, висиш. Ти си спрял като с развита пружина. Ти си спрян. Насред нищото. Посред всичкото. Като кукла на конци. И няма кой да ги дръпне. Нито кой да ги среже, че да полетиш.
Вкочанен, там си ти. Спрял, спрян и запрян. В онзи - уж добре смазан - механизъм двигателен, някой е пъхнал прът. Защото от онова, което движи кръвта ти, този някой се бои до смърт. Че и отгоре – до обездвижване.
Ти си спрян, ти си в плен, като че измерения от теб са разръфани и вплетени в неживото. Точно като онази сянка, в градежа взидана. Или като да те е забравил някой – рязко и с лекота, все едно те е драснал – еднократно, неусетно, с молив поне 8В. Меко, но отривисто. Драс!
Хайде да те видим сега – нали графитът е диамант – блести де!