ЗЕЛЕНОТО БОДИЛО НА ДУШАТА

Преди месец-два събирах все още зелени предесенни листа за хербарии всякакви - да стават за модели за рисуване, да чоплят с багри постната ми от зимно безцветие мисъл, да красят из дома...

Като всяко откритие, и последвалото стана случайно: бях метнала листата небрежно на кухненския плот и едното бе паднало върху електронната везна. Ха! - рекох си, я да те видя тежиш ли си на мястото и колко. Измерих листото. И забутах някъде суровината за хербариите всякакви.

Днес, в пристъп на отчаяно остаряване, се замислих, че човек покафенява и се съсухря отвън, при подходящо осветление, може да хвърля припламващи отблясъци, но си е стар. Обаче в себе си остава неопитно, зелено, несигурно и неадекватно за наоколото дете - няма как да си адекватен на хора, които виждат в теб сухо покафеняло листо! И никак, ама никак не виждат зеленото у теб. 

Извадих няколко листа от прибраните преди време, избрах най-угодното за изобразяване и се нагласих да рисувам, когато внезапно си спомних меренето преди време. И отново претеглих лисотото, вече съвсем сухичко и хербарийно - все едно претеглих сянка на спомен:
нула грама.

Това и рисувах днес - тялото на листо. Щото, не ли, експериментално се доказа, душата е зелена! (и триграмова).

А после пих за това да хвърлям пролетна сянка.

 

На снимката: Старостта хвърля сянка. (личен архив)

2.12.12