ВСИЧКО Е ДОБРЕ, КОГАТО СВЪРШВА ЕДНАКВО ДОБРЕ

Аз: Моля. В трамвая.

Тя: Пътувам.

Аз: Още малко, на "Заимов" съм.

Тя: На "Мадрид".

Аз: Като сляза на Ситняково, ще ти чукна.

Тя: До мола, вземам якето и идвам.

Аз: Цунки, чао.

Тя: Цунки, чао.

Проведените мой и на момичето близо до мен едновременни, кратки, но информативни телефонни разговори.

22.2.13. в София.

ВАЛЕНТИНКА PAR AVION

Преди да ида да празнувам като хората с вино, изпитвам нужда да драсна набързо пет реда по актуалната тема. 

Благодаря на бившата си голяма любов най-искрено и дълбоко:

- за този нов прекрасен меден цвят на косата ми. (ако човекът беше останал в орбитата ми, и досега щях да се нося по течението си.)

- за онзи басов тембър, дочуващ сe откъм банята ми понякога. (ако човекът беше продължил да напомня за себе си, и досега щях да чакам да ме огрее - я под душа, я с тенора си.)

- за това, че любовта не е навсякъде наоколо. (все някой трябва да пуска пералнята.)

Благодаря на бившата си голяма любов за това, че отстъпи ред на малките любови.

14 февруари `13

(Благодарствена бележка не съществуваше като жанр досега. Аз основоположих. Пар екселанс.)

ИЗ "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

БЯЛ ВЪПРОС

(Натрупаният на терасата сняг действа като белия лист -

ще ти се някак да му надделееш над белотата и нищото,

да го заселиш със следите си, в крайна сметка да го почерниш.

Черно на бяло.)

Гледах го този сняг, такъв безпаметен, ничий, пуст,

и понеже щях да го черня със свои следи -

несподелени и сами,

щукна ми да поканя на гости птици.

Метнах трошици,

преди да се метна в нощта,

а на сутринта

леко,

надничайки първо иззад пердето,

огледах има ли някаква следа.

Сред вчерашната белота

зърнах покрива на съседа,

оттам ококорено ме гледа

самотна следа -

двойна,

но една, сама -

а на мойта веранда, дето метнах трошици,

няма и една
(ни троха, ни следа)!
Пристъпих и ето ти загадка разгадана –

през нощта на лед станал снега

и без да остави диря

минала като с терлици

и отнесла хитрата птица

де що залък видяла,

до трошица!

За мен остана да се глумя над тази хипотеза:

Дали канех на споделена трапеза,

или само отварях вратичката на кафеза?

10 февруари 2013, С.

(на снимката: укоризненият покрив на съседа, личен архив)

ВИНТИДЖ

Опитвам се да си спомня петъците, когато бях влюбен.

...Виках им пружинни петъци.

Още от срядата надеждата ми започваше да се усуква, натяга, навива,

и до петък ставаше като пружинка -

пълна с живец, готова да избухне във фойерверк от танц, сливане и еуфория,

само да я докоснеш с пръст, ти.

Страшни петъци бяха.

Ако не се обадеше, пружината оставаше там, натегната,

и нямах мърдане:

трябваше да направя нещо, иначе щеше да ме разкъса отвътре.

Тръгвах нанякъде, вървенето винаги помага.

Вървях много, олекваше ми.

Крачех и чаках да се обадиш.

Каквото и да правех, само се правех, че не това правя.

Понякога така добре се правех, че успявах да правя и нещо друго

(да чета афишите по улиците или старите ти есемеси).

Накрая все стигах до мястото, където пиехме чай.

Сядах и пиех чай. Черен чай.

...Вече почти не помня онова време.

Петъците си раздадох за обитаване на хора и неща,

които не опъват спиците на вървежа ми до разкъсване.

Отдавна не пия черен чай. В петък пък - съвсем. Сам - никога.

...Само понякога,

току пред вечер, току пред събота,

когато зимата се разкашля и задуха бергамотеният вятър,

а уличните лампи жлътнат като удавени лимони,

нещо ме прихваща и тръгвам нанякъде,

а в устата ми - стипчив вкус на петък.

 

(на картинката: петъчни бъркалки за черен чай, винтидж)

31 ян. 13, четвъртък, С.