Сънувах те. Същата.
И пак така ме обичаше.
И пак така не ми го казваше.
И пак току си тръгнеше нанякъде.
И пак такава зима ставаше.
И пак те чаках до отчайване.
Само че сега, в съня, на първия етаж живеех
и носех очила,
да ти е лесно да пристъпиш,
да ми е лесно да не видя бръчките...
Сънят си знае работата.
И годините.
и очилата
ReplyDeleteи да
DeleteКогато тъгата си намери думите... Не минава, но излиза и сяда отсреща и гледа, гледа...
ReplyDeleteНикога не минава, нали? Както е в онзи превод на Дикинсън, ама не помня чий превод:)) "Казват, лекувало времето. Времето не лекува. Мъката, като жилите, с възрастта се подува..."
DeleteЗатова пък всички се правим, че ни е минало. И само насън понякога, ей така... :)