***
Опитвам се да си направя албум с есенни снимки, съвсем непрофесионално, с подбрани кадри от нещата, които съм щракала през последните месец-два. Нямам професионален апарат, нито полупрофесионален, а пък ми се иска да покажа снимки по-така, не просто така. Едно време му се викаше "нагласена снимка", сега му викат "постпроцес", т.е. не са вече прости нещата. Но явно не са и за прости. Програмката, която имам и която използвам, за да поизрежа снимките, казва, че стандартното е снимката да е в размер 4:3, но като се опитвам да режа по стандарта, това, което не ща да е вътре, някак все остава, неизбежно е. Има и вариант 5:8, който по ми допада като размер, едно време много го тропках Пайдушкото, но не знам няма ли да се изложа, да не излезе твърде просташко... А има и вариант "ръчно" да изрежа, което вече е съвсем по вкуса ми. И, разбира се, нищо общо с професионалния стандарт.
Такъв е механизмът на работа на лаика - вре се да направи нещо, а не владее златния стандарт, майсторските принципи на занаята изкарва сковаващи ограничения и в крайна сметка все опира до ръчното.
Може би такъв е механизмът и на творчеството, но никак не съм сигурна.
***
Тия дни съм на тръни - пак предстои родителска среща. Нещата в нашия случай са особено поставени, сценично. Отивам в класната стая на сина ми, където се провежда срещата, и сядам на неговото място, да няма объркване и припознаването да не спъва процеса. Нататък, в моя случай, той се свежда основно до свеждане на глава, стремеж да остана непотърсена и незабелязана, т.е. припокрива стандарта за такива събития. Понякога обаче наистина удря звездният ми час и сцената е само моя. Така бива, ако някой случайно зачекне темата за правата на децата ни. Там съм първи алт. Но това, разбира се, е изключително рядко, само ако някой без да иска се изтърве. По-често е като последния път: с влизането си преподавателката по български огледа стаята, пълна с родители, насочи поглед към чина на сина ми и на свой ред изви глас: "Вие ли сте майката на А.Г.?" Наглед невинен въпрос, на който в реални условия има поне два възможни кратки отговора "да" и "не", както и цяла палитра по-витиевати и завладяващи, но условията в българското училище са далеч от реалните. Вариантите за мен са сведени до един. "Да", с най-дружелюбния и разбиращ тон и излъчване, на които съм способна. И в този момент ставам център на внимание, прожекторите блесват, аз съм магнит за всички погледи, повдигнати вежди и отпуснати челюсти, защото българичката проточва едно: "Александър... Аууууууууу!" и замира драматично. Какво ми остава освен да зарежа ролята си на звезда и да се притека на помощ. "Едва ли е чак толкова страшно, недейте сега така, успокойте се..."
На този принцип раздават наградите за второстепенни роли в киното и театъра. И ги наричат "за поддържаща роля".
Може би истинската звезда е в такава второстепенна роля, но никак не съм сигурна.
30-11-2014, С.
(на снимката, ръчен опит за аранжимент на размера, съм се опитала да предам усещането си след родителска среща)
