ШОТ СТОРИ

Всеки е чувал израза "заравя глава в пясъка като щраус". Грешка. Автентичното сравнение е "заравя глава в пясъка като медуза".

Да сте виждали щраус да си заравя главата в пясъка? А да сте намирали заровена в пясъка щраусова глава? Аз за поредно лято не открих такава. За медузи, заровили глави в пясъка, обаче имам богат фотографски материал.

Имам и теории, обясняващи защо медузата заравя главата си в пясъка.

Най-близко до ума е, че е от срам. Понеже й се носи славата на грозна. Ама бързо отхвърлям тази теория, защото не издържа емпирично - какъвто и да е вкусът ви за морски чудовища, това е едно от най-красивите.

По съм склонна да заложа на митологията - от страх. На бас, че от най-ранна възраст медузките слушат ужасени историята за касапина Персей, който обезглавил прапрапрапрабаба им Медуза Горгона. И е напълно обясним стремежът им да опазят най-ценото си, като го скрият на първото попаднало им скришно място.

Но колкото повече документален материал преглеждам, толкова повече си мисля, че наистина не щраусът, а медузата заравя глава в пясъка. И не от срам, нито от страх, точно обратното - за да се фръцне с готиното си дупе.

Това е и поантата на всяко заравяне на глава в пясъка - лъсва ни дупето.

7.10.24, Б.

сн. - л. архив.

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (6)

Неделята. Късо кафе, докато сенките се издължават. По масите - нагласени възрастни с празен поглед и мисъл, търсещи о какво да се закачат. Нагрят площад в превалящо пладне. Бриз надежда от тичащите подир гълъби деца. Мътно чувство за безпаметство, безвремие, безкрай.

После камбанарията ни сепва и пръсва в калейдоскоп колички, бастуни, акордеон и монети. Внезапно забързани стъпки разсънват вековния камънак и кой - на литургия, кой - за икиндия - невидима нишка ни дръпва в някаква посока.

Неделята е тренировка за нищото в контролирана среда.

С., 5.3.23., сн. - личен архив

КУ-КУ-ХАЙ (11)

октомври е разлетели се

след извадените жилетки

молци,

кратък дъх

преди ху-то

(молците се родеят със снежинките по октомврийска линия)

1.10.2022, С.

(сн. л. арх.)

А ОПИТВАЛИ ЛИ СТЕ... (лично изпитани рецепти)

Никак не е лесно и да четеш, и да гледаш морето. Или четеш и виждаш само текста (сн. 1), или се отплесваш по морето, прехласваш се е захлупваш книгата (сн. 2).

сн. 1

сн. 2

Опитът ми с киндъла ненадейно помогна с идея. Днес разделих зрителното си поле на две - в лявата половина, която следя с лявото око, е книгата, в дясната, следена с дясното око, е морето. И го снимах, защото може да е полезно на някого (сн. 3).

сн. 3

Разбира се, много е важно в този центробежен за двете ви очи момент никой да не ви снима фронтално (сн. 4, която няма да публикувам, но мога да предоставя при интерес).

Четейки така, успях да видя вдясно на прибоя:

дете изкопа дупка почти до долния свят, след което дойде вълна, заля и него, и прохода към небитието и то изтърча при майка си, крещейки "Потоп! Потоп!";

няколко речни чайки кацнаха на донесена от вълните дъска и станаха морски, когато вълните пак я отнесоха;

облечена пъстро, но доста за сезона, дама дойде на около 2 м от мен, отвори кутийка, подобна на урничка и заръси в кръг около себе си нещо, което едва ли беше прах, защото не летеше; приличаше по-скоро на едра сол, като морска, беше бяла, падаше тежко, а жената ръсваше около себе си, вълните заливаха поръсеното и тя се кръстеше три пъти, и така - неколкократно.

И докато лявото ми полукълбо анализираше четивото, дясното, лишено от патерицата му, се екзалтираше, дивеше, объркваше и изобщо - вълнуваше се, както си му е функционално предопределено.

Което ме навежда на мисълта, че му намерих цаката на четенето на плажа.

3 септ. 2022, на брега

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (5)

Реката е спряла в себе си. Не простира сърце към морето.

Стои стихнала, самодостатъчна.

Неоткъснат, плодът се пръсва от несподеленост.

Облизвам солта, метната с шепи от лятото. Зараствам рани.

Вместо сърце, тупка раковина в гърдите ми.

Предзимен пъзел реди неделята.

Син., 21.11.21.

(снимки - л. арх.)

КУ-КУ-ХАЙ (56)

априлският сняг

капе от черешата -

пролетта плаче за пролет.

С., 17.04.2021

сн., л. архив, 

ШОТ СТОРИ

Една юнска сутрин плажният чадър се събуди „на революция“. Още бе началото на лятото, но търпението му се бе изчерпало. Не можеше да живее по старому, омръзнало му бе да стои като истукан. Ами да! Други са избирали в каква поза и премяна да е, а той да отнася мърморенето на уж жадните за слънце, че не бил с чупещо рамо и трябвало да се местят по сянката му.

Чадърът се огледа и понечи да сподели с някой ближен недоволството си, но колегите му – дали заради дистанцията, дали от друго – оставаха глухи и неми. Стояха си невъзмутимо и наперено като преди, дори, както му се стори, го гледаха отвисоко.

Това не сломи революционния дух на чадъра. Той издебна един по-силен порив на вятъра и с решително движение тръсна от себе си шареното покривало, отърсвайки с него и бремето на летните ни очаквания. И - елегантен в изчистените линии на голотата си, изящен в ненужността си - се извиси гордо на брега.

- Ха, хвърлена сянка, - проникновено възкликна млад кандидат-художник, разперил статив на брега.
- Ха, - рече баба, принудително поела ролята на детегледачка за лятото, - Жорко, стой на шарената сянка.

"Поколенческа пропаст", помисли си чадърът. Но нищо не каза. Продължи да се наслаждава с тихо безмерно доволство на разголената си същност.

С., 9.6.2020.

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (4)

Неделна обиколка по магазините. Търсим подарък за бебе и продавачите навсякъде са благи и меки като бабина неделна пита. Говорят с повече от търпимото умалителни. Питат ни какво е "човечето", на колко "седмички" е ("охо, вече на месец!" звучи осъдително), има ли си легълце, играчици...


После отиваме на кино, следобедно. Салонът е празен.
- Помниш ли гимназията? Задължителна за киното бе фунийка семки, а цъкането им в салона беше нашият долбисъраунд.
- Не ми купувай пуканки.

Неделя е. Можем да си поиграем на семейство.

на сн., л.арх., семейни игри
С., 22-9-19

ЧИЧИСБЕО ди РАВЕНА

Влизайки в салона на граф Кавали в Равена, преди точно два века, един английски лорд, известен с романтичния плам в очите, перото и не само, се представя гръмко като "чичисбео" на графиня Тереза.
Думата, звъняща мелодично в устата на италианец, а извън Италия, особено извън 18-19-и век вероятно предизвиквала звън на шпаги, означава явен любовник на дама, омъжена за друг.

Чиичисбеото от 1819 г. е Байрон, а обект на любовните му щения е Тереза Гамба графиня ди Гуичоли. Двамата се запознават във Венеция, той я последва и в Равена, където е омъжена за граф Алесандро Гуичоли, четирийсетина години по-стар от нея.

Попаднах на тази фактология покрай плочка на стена на главната улица в Равена, зърната в протяжносладкия час на здрачаването:

Според италианеца, който ме светна що е то "чичисбео", графът рогоносец всъщност е достоен за уважение мъж не само на 19-о столетие: той дал за ползване на творящия любовник на жена си етаж от дома им в Равена (палацо е думата за дом, щом иде реч за граф).

Байрон пристига в Равена със:
седем прислужници
девет коня
три пауна
две кучета и толкова кокошки,
и патка (птицата), която му била подарък за Коледа, но той се отнесъл милостиво с нея.

Нанася се в палацо, където престоява около две години, през които написва доста от "Дон Жуан", една-две мистерии и приказка в стихове.

А, забравих: в Италия лордът е в изгнание.

сн. л.арх., Ravenna

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (3)

Спираме край горичката на къмпинга. Оттатък рехавите дъбове, ели и бор е морето.

Още е много рано, няма други коли, явно сме първи. Искаме целия ден да останем на брега, да не хабим и миг другаде.

Ивицата е дълга, винаги първо се разхождаме от този й край чак до градчето, и обратно. Пуста е. На стотина метра ловци на изпуснати богатства обхождат пясъка с металотърсач. Понечвам да оставя кърпата и гуменките на пясъка и да тръгнем, но се сепвам:

- Може да ни я вземе някой.

- Е, кой ще ти вземе кърпата?! Виж ей там - хората надуваема лодка са си оставили!

- Да, ама как ще понесеш лодка? А кърпата грабваш и изчезваш.

След часове на солено и слънчево, останали пак сами с вятъра и здрача, тръскам лятото от кърпата бавно и с неохота.

- Е, има ли по-тъжна гледка от човек, който изтръсква плажна кърпа в края на деня, в края на сезона, в неделя?

- Няма. А ти се боеше да не би някой да ти открадне тъгата!

на сн., л. арх., вкопчени в тъгата крадци на лято

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (2)

Неделя късна сутрин. Будим се у приятелка след съботно пижама парти.
До нас се донася божествен аромат на майсторски обърнати палачинки и приглушен камбанен звън от близката църква.
Завлачваме се в кухнята, където хващаме крайчеца на диалог:
- Като си доядеш палачинките, измий тази омацана устица и ръцете, сложи новата диадема и ще идем на черква - реди домакинята към 9-годишната си дъщеря.
- Защо да ходим? Нали не е празник? - недоволства малката.
- Ами неделя е, ще запалим свещ, ще се помолим.
- А, не, в неделя Господ си почива! Остави го човека на мира! - врътва се и изчезва.

Малко по-късно с приятелката ми отиваме все пак на църква. Аз обаче оставам отвън да я чакам. Здрава съм, за какво да го моля човека!

Сядам на пейка в градинката и вадя книга. Хващам се, че дращя в полето:
"Мили Дядо Коледа, искам да те помоля тази година да ми донесеш..."

на сн., л. арх., неделен архитектурен елемент на светска сграда в Лудз

8-9-19

НЕДЕЛНИ КЛИШЕТА (1)

Ние никога не се събуждаме заедно в неделя.
Колкото и "завинаги" да е била съботата.

"Ти си моята муза, тя е моята мусака",
вместо добро утро
лъже ме есемесът ти.
Истината е, че
аз съм твоята муза, но тя е твоята мусака.

На улицата се заглеждам в на момичетата плитките и шнолите,
в на жените - мъжете.

Опитвам се да отгатна кога музите се научават да готвят мусака.

на сн., л. арх., птица върху плет, не птица върху жица

АЗ СЪМ КУЧЕ, ТИ СИ КУЧЕ

Oбикаля ме отдалече,
не ме оставя на мира.
От време на време врътва опашка,
но ако усети, че съм забелязала, спира.
Не ме изпуска от поглед,
но не ме поглежда в очите.
Не допуска да се отдалеча от полезрението му,
но скъсим ли разстоянието, хуква нанякъде...

И се губи дълго, почти забравям за него.
Появява се в края на почтито,
изневиделица, сякаш винаги е било наоколо.
Не лае,
но посегна ли да погаля, заголва зъби.
Загърбя ли страха си и съвсем протегна ръка, хапе я до кръв.
Боли много, зараства бавно, но после почти забравям.

("Да посегнеш към него, го плаши", обяснява ми един разбирач. "Очаква, че ще го удряш, за да те слуша. Мисли, че искаш да го дресираш." "Не искам да го дресирам, искам само го погаля!")

Зло куче си, ми иде да му кажа,
не ми даваш да те галя, не ми даваш да спра да понечвам.

А вместо това пак протягам ръка.


С., 16-1-19

из "ПОПЪТНИ"

ЛИЦА, МУЦУНИ И ФИЗИОНОМИИ

Излизаш от гаровия салон и ето я! Виченца е като мелодия - изниква от нищото и нищо вече не е същото. Мелодия е - прави краката ти леки, стъпките ти чевръсти и нанякъде, замайва главата и разтегля устните ти във всякакви гримаси. Всякакви, ама все възхитени. Очите ти се уголемяват като в онази приказка на Андерсен, ще речеш идвал е във Виченца  (и като нищо, той къде ли не е бил! дори и от България е закачил малко), а ръцете започват да ръкомахат наляво, надясно, нагоре, надолу...

Мелодията леко те бутва в ей тази пътека,

после минаваш покрай местния вариант на Ганди

и може би точно тук, при Ганди, още нестигнал същинските порти на Виченца, вече някак усещаш, че това ще е град с лице.

Оказва се град с много лица - някои се преструват на каменни, но това е набързо скалъпена измама, никой вече не се лови на такива. Щото уж каменните лица придават на Виченца живостта на широка гама изражения.

Налага се постоянно да се пришпорвам напред, напомняйки си, че тук съм заради Паладио, онзи толкова известен архитект от 16-и век, родом от Падуа, но дошъл във Виченца. Точно тук е оставил великолепни вили (най-известната му: http://www.villalarotonda.it/en/homepage.htm ) и името си - наричат мястото Града на Паладио, а и цял "Път на Паладио" са направили, за да обиколиш творенията му.

Кичът с античния театър - ей го -

си заслужава заради разкошните статуи в двора му. Тук зеленото е от патина, изроненото - от желанието на времето да граби с пълни шепи от красивото.

,

Гледките по "Пътя на Паладио" са впечатляващи.Над желанието да щракам с фотоапарата надделява това да оставя за дълго поне очите си тук:

За разлика от древните римляни и дори от средновековните венецианци, аз съм плебей и се радвам на живота тук и сега. А в неделя той е по малките площадчета на Виченца, които откриваш, свървайки през някой невъзможно тесен проход, видим само за най-любопитните. Там вече е самото лице на Виченца. Е, може би не съвсем лицето, може би муцуните й. Или още по-добре - физиономията й.

(ей тази гледка с бъчвите ми е най-любимата. Не заради бъчвите, не.)

На тръгване трябва да те побутват към портите на Виченца силом почти. Тръгването е като прерязване на пъпната връв с една детска радост, чието семенце е някъде много назад във времето - на някоя улица из Венето, в някоя комедия дел арте, или дори още по-назад, но радост жива и свежа, застигаща те на всеки ъгъл на градчето в сърцето на Венето.

Да, и на тръгване ръцете не спират да ръкомахат наляво, надясно, нагоре...
Срещата с Виченца е като полет.


В. - С., 2018,
снимки - л.арх.

ОТ ШАПКАТА

* * *
Веригите на самотата са видими само с особен поглед и на косо слънце.
Крилете й остават невидими.

* * *

В кварталната аптека един от аптекарите събира в панер с надпис "брак" лекарства, препарати... Мята кутии и шишета, зървам вътре беналгин, нещо, приличащо на мултивитамини, вазелин, панадол, сиропи за кашлица, диазепам... Провиква се към колега:
- Трябва да бъдат описани.
"Хронологично", съветвам го наум аз, "така ще лъсне картината на брака."

* * *
Днес дадох на синковеца одеялце, поиска ми за парка, щели да ходят с гаджето.
Постлах на любовта днес.

С., есенно време, 2018

БРАЗДИТЕ НА НОЕМВРИ

Неравноделни мисли в землисти тонове.

Зениците зейват гладно за всеки процедил се лъч.

Мъгла поглъща гласовете на птиците.

Декаденс е есента.

Далече, 25-11-18

КУ-КУ-ХАЙ 55

Прежълтели удавници,
листа опяват есента.
Копнеж за бял покров.

С., 21-11-18

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (9)

Пирамидите - кадър в сепия на времето,
пирамидите - детството на гигант, играл си с кофичка край брега,
пирамидите - осиротял пясък, забравил морето си.

на брега, август 2018

ИГРИ (1)

Игра на бесеница:

Дума с шест букви,
чувствителна на
весели компании,
сплетени ръце
и премрежени погледи;
женски род,
единствено число.
...И там е цялата работа.

27-7-18, С.

КАРТИЧКИ ОТ МОРЕТО (7)

(КАРТИЧКА ЗА ИЗПУСНАТОТО ВРЕМЕ)

"- Всички лодки носят имена на жени, - казваш ми, докато се разхождаме из малкия южен кей.
- Е, не, не всички, - ракът в мен явно никога не спи. - Ето, "Тритон", "Афродита", Нептун"... Има доста лодки, кръстени на митични същества!
- Все същото де."

Ето, тогава трябваше  да се влюбя в теб.
Полегатите лъчи на слънцето, залели в бакър лицето ти и пристана, тихия отлив, докосването неравно на ръцете ни - почукване борд о борд... В този миг трябваше да се влюбя в теб.

Но аз мислех за друг, някъде там,
мислех за това
как точно приляга главата ми към извивката на шията му,
как пачият крак по очите ми се вае досущ като неговия,
как той не ми дава думи, само поводи да съм рак и да се инатя да го обичам...

Изпуснах мига, в който трябваше да се влюбя в теб, замислена за митични същества.
А после вече бе тъмно синьо.


на брега, юли 2018