БРЮКСЕЛСКА ПРИСПИВНА

Летели дантели.
Летели, летели...

Стигнали Брюксел –
снежни и бели.

Кацнали меко
и магии заплели.

 

ВПЕЧАТЛЕНИЕ

От вчера из мрежите няколко пъти попадам на тази снимка.

Първо я видях на страницата на познат художник. Много ми хареса. Ма много. Седях и си я гледах дълго. Да, гледах СИ я като своя снимка. Своих я. И си помислих да я споделя някъде, където могат да я видят колкото може повече хора. Тръгнах да го правя, но ме връхлетя и спря неохота - моя си беше тази снимка, съкровена, така де, изобразяваше въжделения, копнения, тежнения... На запад от нас пазят онази хубава славянска дума „чежня” – едно такова изпиващо те притомно чувство на влечение към нещо, нещо, по което чезнеш, крееш. Знам - семпла жена съм, една снимка ми трябва.

И не я разпространих, щото твърде лично чезнене е това. Харесах я и я запазих за себе си. Не я споделих. Прикътах си я.

После обаче я видях другаде и другаде, у приятели и приятели на приятели. И много се зарадвах. И камък виновен ми падна. Викам си, ей на, все пак е видяна. А когато толкова хора я споделят, значи я харесват, викам си. Значи и те като мен припознават в нея свое си нещо. И останах с впечатлението, че повечето ми познати, харесали снимката, одобряват не нечии фотографски умения, а случката, нещото.

И какво излиза? Толкова много хора харесваме това – тези двама човеци на прага на морето и на нищото, на брега, почти голи (аз дори припознах по часовника нечия китка:), прегърнати, целунати. Толкова. Всичко. Впечатлението ми беше, че като че ли ли всички това си пожелаваме, към това се центростремим.

Та, останах с впечатление, че искаме едно и също. Само никак не ми е ясно що на тази снимка не съм аз, нито ти, нито той, нито Онзи, който аз..., нито тя, нито което и да е местоимение – нито един мой познат, а непознати далечни фотографски обекти нечии, при това с нескрит намек за папарачене.

И все повече си мисля, че само създаваме впечатление за копнеж по изобразеното.

Все повече оставам с впечатление, че харесваме видяното, за да се харесаме себе си, да се самоуспокоим и самопохвалим – какви сме такива поетични, разголени (синонимно на откровени), копнеещи споделености до края, голо и топло прегърнато пълно щастие. А не го умеем. При всяка опасност от внезапен гол допир се свираме като охлюви в корубите.

С впечатлението само оставам.

То е като онова чувство, сигурно всички го знаем, когато сърцето ви бясно препуска навън към човека, когото мислите ви отколе виждат на онзи бряг, докато ръцете ви се спускат към... спасението на джобовете. И само си кимате.


Такова впечатление оставяме.

АФРО ИСТОРИЙКА В БЯЛО

Имало едно време едно малко слонче. Слонче като слонче, но не съвсем – било непослушно и немирно слонче. А може би било придирчиво и капризно. Или пък твърде живо и ненаситно... Вечно искало нещо друго, не това, което е. Постоянно дърпало майка си за хобота да идат другаде, не там, където били. Все търсело нови пясъчници... Разбирате.

Малкото слонче поотраснало малко. Станало красиво сиво слонче, вече тръгнало на училище. Обаче си оставало същото хлапе, което все се стремяло към нещо друго, а не това, което е.

Един ден, надавайки пораслото си ухо към раздумките на възрастни на място, където не трябвало да е, то разбрало, че може да хване широкия път и да обиколи белия свят. Тези две неща веднага го грабнали: „Широк път и бял свят! Какво по-хубаво!”, мислело си то, което било едно малко африканско сиво красиво слонче.

Отъркало хубаво кожа, лъснало нокти и уши, и гордо тръгнало далеч от топлите африкански земи. Ама много далеч.

Вървяло що вървяло, стигнало до една земя, далечна и непозната.
Намерило градинка, в която пасъчникът бил малък, но пък на него точно там му се искало да е!
Заиграло се и поостанало не знаем седмица или две, но толкова, че ето какво го сполетяло. Голямо и бяло...

И то вече нямало мърдане натам, където не е.

МОИТЕ ДВАМА МЪЖЕ

Един излита, друг излиза,
а аз – по неговата риза –
на прага съм като запряна,
стоя и махам, уж засмяна,
докато точица остана,
(ако назад погледнат двамата.)

Пък мислите ми хвърковити
предат в небето нишки скрити,
да свият щат земята цяла във шала
на любовта ми премаляла,
да позагърнат плещи мъжки,
докато се завърнат вкъщи.

Стоя на прага, като спъната,
на хълбок, тетива опъната –
дъга навън, навътре лоно -
ситня, вътък напридам къщен...
А кучето до мен се смръщи,
побутва ме, навън ме тика.

„На воля хуквай”, сякаш вика,
„и аз – след теб!”, ръка облиза...
Но аз - по неговата риза –
на прага ни стоя засмяна:
Къде ще ходя в таз премяна!

(На снимката: забравените бързоходки, с които лирическата героиня би могла да хукне нанякъде.)

ВДЛЪБЕН ПОГЛЕД

(УПРАЖНЕНИЯ ПО МУЗИЦИРАНЕ)

Видяло се е – ще живея с дупката, пробушена от твоето неидване.
Въртях го, суках го, замрежвах я, но все накриво забраздяваше на липси разни острието.

Реших лукаво да избиколявам нищото – с байпас,
минаващ магистрално, триумфално.

Обаче даде късо при първо късно споменаване на името ти.

И друго наумих:
като в бинокъл, но наобратно да надничам:
да видя посмалено подреден
отминалия свършен свят,
да мярна профила пожарен на момичето,
което - като те мечтаех - бях.

Пробойната на твоето отсъствие бе съвършена - по форма, и по перспективата, която даваше на всеки март: надеждата, че ще пребродя нищото. Пък ако ще и с въжен брод на шията.

В кръга от твоето неидване се втренчвах като в кълбо кристално: отсреща караконджоли беснееха, размятаха се гриви и рога, огниво съскаше със синкав пламък – замалко да кремира спомена в чистилището на забрава.

Веднъж ми щукна и поставих стъкълце в пробитото от твоето неидване - като през призма да начупя слънце, да има къшейчета топлина за най-смразеното и омразно безтебие.

А дваж,
дори и триж (традиционно),
навличах бяла риза и се пъчех
пред дупката от упорно, като пред дуло: да видим кой кого?!
Фугас! И гасна...
Като изпразнен хоризонт на зеница погълваше ме пустото в нощвите си...

Видяло се е - ще деяня с дупката.

А после, някой ден, ще се окажа в просвета на някого отсреща.

КОДА: Ще се окажа в просвета на някого отсреща.

(„Дупка - издълбана вдлъбнатина с овална форма и определена дълбочина в земята или в твърд предмет.” Тълковен речник.

"Кода: допълнителна част в края на музикално произведение, която е извън неговия строеж." Речник на чуждите думи

Сърдечна рана: липсва речниково тълкувание.)



Снимки: личен архив и интернет.

2.1.12.

ПИСМО СЛЕД БУТИЛКА

Мили дядо Коледа,

Че папках, папках, ама и слушках тази година, а и нали вече обещах да пиша писмо, ето го! (Миналогодишното разборно писъмце метнах в кутията "Стари спомени" на площада. През годината обаче често ми се струваше, че са пратили съдържанието за рециклиране...)

Мили дядо Коледа, моля те, направи ми малко лично коледно чуденце, пък аз ще раздавам нататък. И може да не е не навръх празника, може и не накуп под елхата, ама нека...

Нека ме гледат така:



пък аз да галя така:



и ако някъде има разминаване, нека е синкопирано, може да не е спято, но поне да е шарено, значи – така:




П.С. И, ако все пак решиш да не е точно така, ако, понеже ме познаваш от малка, прецениш, че по-добре от мен знаеш от какво имам нужда, или кое по е по силите ми и по заслужавам, то аз ще съм готова. Прати някое джудже, може и пенсионирано, поотрасло и с брада, пък нека ми изпее „Каста Дива”!
Само, моля те, мили дядо Коледа, не се обърквай като миналата година! Нали помниш, тогава ставаше дума за повече пари, пък по-малко работа, повече пътуване, пък по-малко харчове, повече папкане, пък по-малко килца. А ти някак наобратно ги изсипа...

Та, моля те, ако не зазвучи Каста Дива, поне да не ме заглуши Дива каста.

Пък аз обещавам да слушкам. И да се ослушвам.

ПОМЕШАНО

(stirred, not shaken!)

Шапче, шалка, осми март.
Долу – сноу, ние – слоу, горе - Луун.
Ron, (J.) ЛеМън, смях висок.
Щипка от съставка тайна...

Ден като по каталог!

8 декември 2011г., снежна София = Great 8th (Грейт ейт)

ДУХАЧИ НА СТЪКЛО

Преди споменът беше тинест - топъл и мъгляв,
а желанието да се свлека в него
като в мекия търбух на торбест звяр - денонощно.
Оказа се непропусклив наобратно спомен.

С напредването на единия крак пред другия
ферментира и се избистри,
в някаква междина се оттече блатото
и остана ясната прозирност на стъклото,
през което те гледах.
Невитражно.

Понякога още се режа
на допирите ти стъклени.

РЕТРО

(ПОПЪТНИ ЗАБЕЖКИ)

Попадала съм – волю, неволю и смесено – във всякакви бани. В общия случай това са места с тоалетна и душ/душ-кабина/вана. Била съм и в ултрамодерни, дето а си мигнала с по-обилно наспиралени мигли, а са те замасажирали внезапни струи. На такива места придобивам особен поглед - "гледам шарено" - но след кратко суетене и проби-грешки се справям ненатрапчиво за околните.

Но ей ме озовала се в хотелска баня, в центъра на европейска столица. Хотелът – съвсем приличен, с лек тремблинг на четвъртата звезда, но пък разположен в смущаваща близост, направо мило опрян в „Риц”. Неугризено мога да заява: „Отседнах в „Риц”!” и би било незначително изместване на фокуса в името на едно по-лежерно творческо писане. Чисто, удобно, банята – стандартна, родно познати емайли и теракоти. Мушвам се под душа, успокоително виснал над традиционно белееща се вана. Оттатък ме чакат... Врътвам четвъртито кранче. От долната част на съоръжението потича студена вода. Съзирам второ кранче, с червено бутонче като пъпка от едната страна. Натискам го, то хлътва, но не предизвиква никаква промяна в статуквото. Отдолу си тече вода, студена. А оттатък ме чакат. Бутам, дърпам, въртя - нищо. Във фаза на зародишна истерия съм: в това си предбанно състояние нямам мърдане навън, а оттатък ме чакат! Суетата не ми позволява да се появя, виснала ръце (и др.) и да вайкна за помощ. То и мигът, нуждаещ се от пост-банното ми присъствие, сигурно отдавна е на отшумяване. Неистово въртя кранчетата. Хич не е вярно, че хубавите работи с благост ставали. Някои работи стават, вярно. Но едва ли е от благостта, вероятно е заблуждаващо стечение на обстоятелствата. Течът в банята продължава да е само от долна и студена вода. След енергичната ми намеса, сбор от натискане и полукрещене, мимикриращо за слушателя отвън пеене под душ, потича топла и приятна струя. От чучура отдолу, на 25-35 см от канала на ваната.

Понеже вече няма значение дали оттатък още ме чакат и за какво, отдавам се на логически размисъл. Осъзнавам, че не мога да легна на дъното на ваната - ако съм по гръб, рискувам удавяне, ако заема обратната поза, ще попремажа някои свои забележителни издадености, а и ще съм подложена на мощна струя, насочена между лопатките - би било акутна китайска инквизиция. Към подновените въртене, ръчкане и блъскане добавям молитви до водоподаващото устройство. Но душът отгоре остава бездушен свидетел на яловите ми опити да изляза мокра от положението.

Влязла в банята в цялото си дамско достойнство – по чанта, докопвам джиесема и набирам рецепция. Отсреща се чува мек, неразбираемо спокоен и още по-неразбираемо словоредящ глас. С ураниев тон изисквам да ми обясни как се пуска душът, а той кротичко известява на поръбен английски номера на стаята ни и добавя : „Моменто, инглес.” Последвалата кратка музикална пауза издращва ухото ми като лък, рязко лишен от колофон, а после се чува спасителното „Мей ай хелп ю?” „Йессссс!” твърдя отривисто. Трезво мислещата част от мен добавя: „Ай хоуп соу.” И обяснявам, че ми е нужна линейната секвенция от действия, прехвърлящи нагласената като температура вода на съответната височина. „Йес, ай ноу хау”, чува се самоотвержено оттатък, а аз пропускам покрай ухото си мегатехничното „ноухау” и се оставям на гласа да ме води. В миг отпускам бръчките и разбирам какво е любов от първо чуване. Готова съм да ида до края на света с този глас, готова съм да му се отдам напълно и всячески, стига да ме лиши от сухотата. „Тел ми, тел ми...”, повтарям наум, готова на всичко, докато той ме направлява с глас. Никога „търн”, „прес”, „пул” не са звучали по-спасително. И гальовно. Номерът бил да врътнеш крайната част на чучурчето, при което и леко да дръпнеш надолу. Никой не би се справил без указания. Явно единствената причина да не ги разлепят по стените на стаи и бани е вещият господин от рецепцията да слуша умоляващите гласове на дами, копнеещи за семплия му английски...

Къпах се дълго. Като излязох, намерих бележка: „Много се бавиш, в бара съм.” Свирукайки си Едит Пиаф, метнах на гърба си полудреха, ръснах парфюм за допълнително покритие и подприпнах към лобито. Най-доброто предстоеше – щях да имам поне два часа, докато недочакалият ме на свой ред научи как се пуска душът... Два часа на лоби бара! Щях да благодаря топло на спасителя си...

Може да съм ретро, ма му хващам цаката на момента! "Но риедо риен..."






9.10.11.

НОЩ=ДЕН

По стара традиция пресрещнах поредното равноденствие на фара.
С пламъче в окото, червено и две чаши.
Предпоследния път към втората чаша имаше и ръка.
(Как ли ще е последният?)

Фарът си знаеше урока и можеше да кара на автопилот. 1/1/5.
Имаме си стара задявка ние с фара. Но добре че фаровете не се напиват, че ако почнат да намигат...

(Поради това опасение не всеки фар си има бар, както би следвала елементарната логика.)

ДА НИ Е ЧЕСТИТ 8 МАРТ... ДЕКЕМВРИ... 15-И СЕПТЕМВРИ

РЕЗЮМЕ:


9,02 ч. Кратката ЛМП аз чувам за трети път като майка, първия път дори се вълнувах. Римите са същите, както когато моята майка се вълнуваше.


9,26 ч. Завеждащата занималнята си служи с прост, но Ударен синтаксис, говори меко, и желае "крепко здраве" на децата ни.


9,30 ч. Класната на сина ми "преценя". Като спре, "констатира, че децата са шумнички, което значи, че имат сили, които да им стигнат за до края на годината". Борба ще падне, явно. Тепихът е открит.


9,38 ч. Директорката спуска 4-о окръжно за приложението на модата в училище: "...ноктите са ниско изрязани, на нивото на пръстите, момичетата могат да са с безцветен лак - заради гъбичките, момчетата не; синджир, гривна, обеци - по един брой; по дрехите да няма диаболични надписи".


9,55 ч. На излизане от училище по главите ни се рони мазилка.

НАБАТЪТ НА ЗВЪНЧЕТО

Мине не мине година време, и отново дрънне септември, и школата отворят врати. Прекрачил прага им пък, попадаш в школата на живота, казват.

В началото на годината децата полагат т.нар. "входящо ниво" - запомнено ли е овладяното през предходната учебна година, в края на която на свой ред е имало изходящо ниво. С оценка. Между входа и изхода на знанието за година време би трябвало да се е случвало много. И това много да се трупа. Срещу оценка. (Малко като сливи за смет - иди го обясни на децата.)

В края на топлите дни е ред за беритба. Обродена за година време би трябвало да е и нашата, на порасналите, градинка.
Входящо ниво в познанието има и за нас наесен. Може да започва с по-лек аритметичен преговор - с броене на пилците, да речем. Може да е исторически - със смяна на учителя, ако сме го надраснали. Защото така и не научиха уроците ни някои пусти учители. А може и да изгърмим на изпита и да ни върнат в старо отделение.

Взривоопасно си е наесен.

По дворовете - огнища, на които къкрят спасителни пояси за зимата - сладки, солени, кисели... ("Дано не бомбират!", казваше баба за затворената вече продукция.) Избухват в главите ни най-ярките летни спомени...

А някъде звъни ли, звъни...
"Да го натиря веднъж на училище, да рахатясам!", мрънкаше оняден една позната за сина си. Вероятно тя изобщо не чува звънеца.

А е важно за кого бие камбаната - за всички ни бие.
И макар че така или иначе ще изпушим, по-добре иначе.


 

11 септември 2011 г.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

ІІІ.

CORPORE SANO:
Неуморно прескачай високи летви и слизай от клона.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

ІІ.

СЮЖЕТ ЗА МАЛЪК РАЗКАЗ:
Не всеки майстор е маестро.

ДИВОТИИ МЕЖДУ СОФАТА, ДИВАНА И КУШЕТКАТА

І.

БУНТЪТ НА ЕДИН ЧЕРПАК:
Понякога омръзва да не си лъжица за всяка уста.

АДАМСКО

Спрях да имам тяло преди година-две. Вече съм врял и кипял.

Спрях да имам връзка с него, а и да го ползвам за инструмент за връзки с други (тела).

Но то не спря да се влачи подире ми като надвечерна сянка, гъгниво напомняйки за себе си с болки и неможения.

Да можех, бих му избягал там, където бродят сънищата, когато не ги сънувам.

("Golconde", Маргит.)

ПЛАМЪЧЕ

...А представяш ли си какво е
да ме няма?

То е
като да е неделя, ти - по пижама,
онази меката, дето се дипли така,
сякаш стогънна е от места,
из които се смушвам...
А да ме няма е
да виси на теб като истукана.

Нали си представяш да ме няма
какво е?

То е
като да играеш през улицата на дама
и да скачаш почти като в полет,
пощръкляла от пролет,
а да те спъне гласът на мама,
привикал те неоправдано рано;
и да жулнеш коляно,
изгубвайки реда си на дама...

Нали разбираш
да ме няма какво е?

То е
като да е топло, но без сгушеното,
на босо под дъжда, но без танцуването...

Откъде знам ли?
Нали те гледам как танцуваш!

ОТКЪСЛЕЧНИ АЛИТЕРАЦИИ

Аз:

с шал и шалвари, на шезлонг.

Гледам:

мъж, млад, в морето.

Е:

предвечер, предзаедно.

(30 авг., илюстрацията е на Paul Ackerman)

НА ЗАПАД ОТ ВЧЕРА

Дълго време нищих и листих спомени, премервах и претеглях ги, калибрирах ги, тук-там ги тонирах... И ги редях. На пластове. Стараех се цветовете да пасват. Тон спомени тон-в-тон.

И така - дълго време.
Като не останаха спомени за диплене, занадиплях дългото време. Слагах утро, приглаждах го ласкателно като кротко дете; редях ден – простряно и равно, бавно пладне, меко прилягащо на диплата. Вечерите понякога упорстваха, трудно пригодими за диплене – на моменти изтъняваха така празни, че ставаха като най-лека и въздушна тъкан, тензухено вееща се, безтегловна, която ми се изплъзваше като ефирна шамия. Или пък пръстите ми искаха друго да правят със залезите и мрачините; или пък погледът ми току щипваше чевръсто някъде... Тогава полягах и с тежестта на безспоменното си тяло поприглаждах и този пласт време.

Тъмни катове време.
Можех да ги надипля в ракла, като баба. Пък, за да не пробие някой молец черни дупки във времето, да ги поръся с нафталин.
Или с нафта – въпрос на езиков усет. Или на озарение.
(То и без това време няма. И без това няма време.)

(На снимката: разрез на морков: източник на антидипли=противбръчки и изобщо - каротин-кератин-о`зарин срещу резки спомени)

ДРУГАДЕ

Седя си
оттатък рутинното,
всекибитното
пустинното,
оттатък болежките
и бодежките,

даже оттатък прибежките
до къси мисли
и ситно изписани листи.
Седя си оттатък
и стига ми

полунакълбеното,
поразбридано,
недоусукано,
понатаралежено от чакане
усмивче,


дето ми се върна,
като прекрачих
оттатък.