От разбитото ми сърце

търпелив плетач на дантели

вае чуден пачуърк

за зимата ни.

("Къщата изстива по-бързо и от чувствата ти", вайка се, но не се отказва.)

23 септ. 13, С.

ЧИСТО И ПРОСТО

То, нали е ясно, че

теб те няма и - инато -

даже Слънцето не ще

да погледне към Земята.

И се чува ясно, щом

теб те няма, как ветрища -

подивели - влизат с взлом

и опоскват ме до нищо.

Ама ти като замина,

аз ти пратих тиха мисла

против уроки и - синьо -

скрих в багажа ти мънисто.

И сега си зная, че,

(ако смогна да залостя тъничкото червейче, дето стърже мойте кости

и  изписва със следа влажна, тъмна, колеблива

разни болки и тъги, и реди в косите сиво,)

ще се върнеш, и тогава

ей така си го представям:

Стълбище, звънец, ръце -

отънели до сребристо,

а телата - на клъбце -
сгряват есени шейсе

и стопяват зими сто…

И е всичко толкова чисто.

И съвсем, съвсем е просто!

17-9-13

"РЪЦЕТЕ ТИ ЕДИНСТВЕНО ВИНОВНИ..."

Това човеците сме странни животинки. Когато не сме зверове, разбира се.
Въртим се като пумпали между страха си от разголване и копнежа за досег на голо.
Сновем между шлагера и клишето.
Пристъпяме патраво между проходилката и бастуна, забравили, че имаме криле. Пък те нека си упорстват, закърнели в ръце, нека сърбят да прегръщат...
Искаме се, но на една ръка разстояние ("Най-много на две.").
Дебнем се кой пръв ще... ("Разтвориш ли ръцете за прегръдка, удобен ставаш за разпятие").


А нали само с ръце можем да покажем колко много.
"Колко ме обичаш?
- Ей толкова!"

За какво са ни тия очи, като криле нямаме?
Искам с вързани очи и развързани ръце. Всички до един така ви искам.

13-9-13, С.
(Снимка - интернет, Hisano Hisashi, помисъл - назаем)



 

ВСЕСЕПТЕМВРИЙСКО

Септември е едва подаващи се чорапки, очила за лятно виждане и музика, която прави спомени.

Септември е жълто едно на ум

и зелен чай за двама (единият с мед).

9.9.13, С.

МАЙН(Д) ГЕЙМС

Влюбвам се в това, което искам ти да ми кажеш.

Влюбвам се в това, което искам да направиш ти.

Влюбвам се в това, което искам ти да си за мен.

Влюбвам се в теб, какъвто те виждам с вързани очи.

Влюбвам се в условното "ти" наклонение. Сляпо. И безусловно.

8 септ 13, С.

НЕСЛУЧКА НА ПРИПЕК

Вчера, докато си работех, на парапета ни кацна гълъб, на крачка-две от мен.

Смут! Първо, не обичам гълъби, второ, край нас има най-вече лястовици, сврачки и врабчета, а и, трето, как така - чак на перилото ще ми каца!...

Размахвам ръце да го пропъдя - нищо. Ставам и извървявам заплашително двете крачки - нищо. Ще го докосна вече, той - нищо. Пляскам с ръце по верандата, вкарвам и малко алтов глас (като за пред публика - все пак кварталът ме гледа), птицата - нищо. Чак когато махнах съвсем до крилото й, отлетя.

Но само за да се премести на съседното покривче, откъдето ме загледа. Доволно, според мен.

Прибрах се да работя, но работи ли се така - такава недолюбвана, че и нестрашлива птица да ми мъти водите! Загледах я. Седеше си там, обърнала око към мен. Подпрях се и аз на парапета, гледаме се. Тя се врътна на едната си страна, на другата, подпръхна, пак кацна - оставаше си там и ме гледаше, от време на време изпощваше по някое перце и го пускаше към мен. Мръднех ли аз по терасата, на покрива отсреща и тя мърдаше симетрично.

Странно. Много странно. Реших да се залисам с нещо, дръпнах се от сценката, след малко излизам - от птицата ни следа. Ето, на, казвам си, нищо странно няма, от бачкане само се оглупява. Точно си го казвам, птицата - пръх! - и на перилото, току до мен, на една ръка разстояние.

Да погалиш ли, да удариш ли...

И си спомних четено нещо: как духът на хората, които най-силно са ни обичали, след смъртта им успява да долети като птица до нас, където и да сме. Като ще е откачено, поне... Затърсих прилики с мъртвите си обични. На единия си крак гълъбът имаше някаква ципа, като чорапче, на другия, сякаш се бе смъкнала - бос. Напомни ми за случка с мой дядо. Спомних си детството и обичите, и топлините там...

Мах на крило, птицата отлетя.

И повече нищо. Цял ден се навъртах там - нищо. Излизах, прибирах се - нищо. Надвечер нарочно обикалях кварталните улици, оглеждайки се за гълъб с обосял крак - нищо. Ни дух, ни лъх, ни мах. Не се появи. И днес го няма. Няма го, сякаш не е бил и не ме е гледал, и не ме е накарал почти да го погаля, и не ми е припомнил какво е у дома. Няма го.

Сякаш нищо не се е случило.

Но аз си искам случката, не се давам. Мисля си, че може пак отнякъде да поглежда към верандата и прозореца ми. Скришом, с един профил само. Или през рамо. Както прави човек, който не смее да иде някъде, където не е сигурен дали го искат. Минава, поглежда и... Не се показва.

Но третият ден е чак утре. Има време за случка.

Вратите и прозорците ми са широко отворени.

6 септ. 13., С.

(На снимката: апликация, изобразяваща светнал свят в очакване на случката. облаците са със silver line, както подобава, а вратата и прозорците на къщурката са отворени)

ЩАСТИЕ АНГРО

Казват, че човек си тежи на мястото.

Според мен изобщо не е вярно.

Когато е на мястото си, човек е лек - сещате ли се, онези измерени около 21 грама?

Е, това е цялата ти нето/бруто/тара тежест, когато си на мястото си.

Откъде знам ли?

Ами днес съм като перце!

 1 септ. 13.

ОТ МОРЕТО ДО КУРОРТА

Да бъдеш в Синеморец, а после - в Слънчев бряг...

То е като да смениш голямата любов, връхлетяла те, да речем, на разклонната възраст 33 г., с анаболен, лъснат, полумозъчен (а другото му "полу" е потентен), жиголо, когато си на
безпътната възраст 53 г.
Жиголото/курортът е атрактивен. Лустросан, наперен, одеждите - опнати на необходимите за целта места. Където нещо виси, е поприщипано, лифтнато и оСПАмено. Където нещо е поизлиняло и разръфано, е тунинговано, разкрасено с татуси. Жиголо, който мисли, че тениска е нещо, показващо безупречния му тен. Затова я сваля от гърба си само в леглото и винаги след прашките ти. Но първо цял ден е изпружвал би/три/четирицепси край някой от хилядите еднакви чадъри, затрупали пясъчната ивица. Пясъкът на нея е само в името й - не можеш да стъпиш на пясък, заринат е от тела. Те пък най-често принадлежат на руснаци, собственици на фитнеса, където жиголото ходи в свободното от занаята време. Когато работата попресъхне - между две смени на TUI, жиголото е в казиното (на същите собственици). И пръска осребрената ти 53-годишна носталгия по отминаващи женствености...

Да бъдеш в Синеморец, а после да попаднеш на Слънчев бряг...

Решаваш да се възползваш доколкото е възможно от положението и отиваш на клуб. Без друго си се загубила. Намират те услужливи диджеи и миксират вътрешностите ти и остатъците от съзнание с децибели. Коктейлът е усмъртителен и си търси кръстник. Friend with benefits те спасява от гларусите, които кълват и на оскъдните трохи от усмивката ти. Смляна, зората те изплюва някъде на брега. Оглушала си - и да има прибой, не чуваш. Отваряш очи в късния следобед. Стаята и съзнанието ти са затъмнени - някой се е погрижил. Благодариш му на ум, като се освестиш.

Била си _ Синеморец, оказала си се _ Слънчев бряг.

Вече почти помниш любовта от 33-ата, още дори не си зърнала силуета на 53-ата. Ти си на разпътната възраст 43, да речем. И трябва някак да се върнеш към тебе си. И да си го изкараш на курорта, който ти е крив, щото го помниш отпреди 20-25 г., когато и той беше море.
Преди да му направят лоботомия и да забрави какво е.
Спасение за него няма.
Спасението за лунатици като теб е лунапаркът му.

А нататък знаеш: от морето до курорта пътят е само един - обратен.
Ако все още имаш лято у теб.



28 авг. 13, С., не на моето място

КАК НЕ СТАНАХ ФРЪЦЛА

(По ярък спомен и избледняло основание)

Някъде към трети-четвърти клас стана ясно, че е крайно време вече да се ориентираш какъв искаш да станеш, като пораснеш. За момчетата изборът беше и кратък, и лесен (ако питате мен сега) - пожарникар/полицай, бачкатор, космонавт или "шеф като таткото на П.". За нас, момичетата, обаче, беше далеч по-сложно: това учителки, това фризьорки, модистки, висшистки, балерини, говорителки...

А мен хем не ме влечеше нито едно от тези, хем не знаех какво искам, хем знаех за какво не ставам (така де, кой става балерина след 4-и клас и след 40 кг?!), хем единствено висшистка звучеше някак по-така... "Как по-така?", заядливо питаха кандидат-балерините в класа ни, оглеждайки ме някак така... "Ами по-фукливо от останалото," не им оставах длъжна аз. От майките на съученичките ми само две бяха висшистки, и то едната май полувисшистка, ама за краткост и яснота и тя - висшистка.

Аз все общувах с по-големи от мен - шести-осми клас - и не помня как се заговорихме за това и аз казах, че си е фукня да си висшистка. Приятелката, дето вече беше "подготве" в Английската, ме светна покровителствено, че висшистка винаги мога да стана, ама най-добре е да стана и фръцла. Реших, че нещо ме занася. Фръцла ми звучеше нещо като пръдла, още повече написано, пък аз обичах да пиша разни неща. Ами да, сравнете ги само: къде е "ВИСШИСТКА", къде - "ФРЪЦЛА". "В комбинацията е гениалното", настояваше приятелката ми, а тя вече ме беше научила на белот и на разни още неща, които ми носеха блесналите от завист погледи на съученичките в даскалото. Имах, значи, основание да й повярвам.

Известно време обмислях казаното от нея и се ослушвах да събера още сведения по темата за успеха на фръцлата. После дойде ваканцията и ластикът, федербалът и охлузените колена, и омалелите обувки, и първият сутиен... Забравя се изборът какъв да станеш, докато ей така ставаш каквото те свари.

Един ден в началото на новата учебна година следобед пак се събрахме у онази приятелка от Английската и се сетих да я питам по-конкретно какво е да си фръцла, с какво се занимава, какво прави една фръцла.

"Ами, прави добро впечатление!", отвърна тя, както беше лафът тогава. И ми показа едни корекомски чехлички на майка й. Даде ми ги да ги обуя и каза, че това е първата крачка да стана фръцла. Другото било да се гримирам и обличам модно и винаги да гледам отвисоко, което онагледи лесно в случая, понеже бях с чехлите на токчета. "Третото, и най-важно," обясни тя, докато аз се гледах в огледалото в антрето им, яхнала корекомските чехлички, на които едва се крепях, "е как се държиш с момчетата." От успеха ми в общуването с мъжете зависело изобщо да съм добре "в тоя живот". Така се изрази, а на мен нищо не ми беше ясно - момчетата в класа само ни боцкаха с карфици и ни криеха флумастерите. Към такова поведение каква толкова успешна нагласа можеш да имаш?! Тя обаче ми обясни набързо как да гледам момче, което харесвам, как да се фръцвам в последния момент и как да изглеждам недостъпна, но да бъда достъпна, като същевременно си знам цената. Много ме обърка, а това с цената никак не ми хареса. Представих си се изтипосана на рафта, като онази кукла, за която плаках та се скъсах преди две години - на висок рафт в Нармаг-а, гледаше отвисоко, имаше сенки на очите и беше с етикет, за който мама каза, че е с недостъпна цена. Не исках да съм недостъпна като онази кукла - на нея никой не й се радваше, за нея само плачеха понякога.

А приятелката ми продължаваше да обяснява:  не трябвало да говоря много-много, но когато момчето ме попита какво искам, да съм бъдела пределно ясна: "Не е нужно да ми сваляш звезди. Но трябва често да ми правиш подаръци и комплименти.." 

Не дочаквам нататък.

"Искам си звездите!", едва не реввам аз и хуквам объркана и засрамена, да не види сълзите ми...

Тичах към дома, изкълчих си крака на корекомските чехли, за малко да падна, захвърлих ги някъде и тичах, тичах, до нашата улица, а то беше в съседния квартал чак. За пръв път тичах толкова. Спрях се при входа и останах така, докато затихне хлипането ми.

Беше притъмняло и не съм сигурна от какво - от сълзите ми ли, от звездите ли, но като вдигнах поглед, горе нещо блещукаше успокояващо.

(Споменът се върна рязко и типично филологически - от репликата на обслужващ персонал, заявил категорически: "Никаква кукла не си ти, си фукла!" Не по мой адрес, разбира се, аз успях само с висшистката криво-ляво.)

(На снимката - протитип на куклата, която нямах. Ако бе по-достъпна, може би щеше да е по-лесно да стана фръцла, знам ли.)

22 авг. 13, С., на моето място

БЕЗ ЧЕРУПКА

Една такава луница свети горе... Като белег от върната усмивка. Гледам я и душата ми оголява и се приплъзва навън. Уязвима, необичана, естествена - като гол охлюв. Поляга в тревата.

По новолуние не газете тревата обути.

авг., 13

О`ДА! ЗА АВГУСТ

Огъст!

Мирис на опечен асфалт,

осева линия съшива ляво и дясно полукълбо,

ожлътели телеграмки от есента в канавките,

най-осолените нощи,

най-отчаяните комари.

Отказът от отказване и от-летяване

е август.

авг., 1, 13

ку-ку-хай (9-10)

ДЕТСТВОТО МИ -
мама маскира зрелостта
с пюре от ягоди.

(Направете на каша

две добре узрели ягоди

с вилица,

нанесете за 15-20 мин.

на лицето,

избягвайки областта около очите.)

Аз раста -

областта около очите

на мама старее.

6-12-13

НЕ МОГА ДА РИСУВАМ

тук небето и морето на хоризонта пак са едно, неотличими
нищо синьо няма, само сребро
не знам морето ли залива небето с вълните си,
пороят от небето ли залива соленото

кончето, което от два дена пасе редом ту с коня, ту с кобилата, днес се отдели и пощипва трева спокойно, скоро и ще препусне само

полето е пъпчасало от лайкучки
брегът - от разлайкучки

рибарите потриват ръце
щъркелче приплясква с крилце, скоро ще литне, още опипва ръба на гнездото

невъзможността да се задържиш на ръба те кара да скочиш

подготовката за полет не бива да се протака

ЮГОИЗТОЧНИ РАЗНИ

Случва се и така:
Очите ти - пълни.
Чашата ти - пълна.
Сърцето ти - препълно!
Дори реката в съседство - с пълно корито.
И пееш с пълно гърло навсякъде, където е не напълно прилично...

Обаче си остава валидно, че няма пълно щастие.
Пълното щастие се разгръща по  пътя към брега и на самия него, и включва:
- френски прозорец на югоизток
- зелен чай в 9 и 17 ч.
- ром с лимон в 19 и в 23 ч.
- вино (цвят според вкуса) в 20, 21 и 22 ч.
- тайна съставка в 24 ч.
- и щипка нещо си, или нещо си щипнато, ама а де?

Няма пълно щастие, не ли?
В единичния, т.е. моя случай, липсва само, да речем... Знам ли? Може би мъж. В командировка.

Един мъж в командировка.
Внезапна и на югоизток.


С., 2.6.13.
из цикъла "В неделя рано билки брала"




 

ОБЯСНЕНИЕ СЪС СРОК НА ГОДНОСТ

ЗА ИНТОНАЦИОННАТА СРЕДА:  "...че щастието трябва да се търси, то никога не идвало самО!" Поколението на 70-те раснахме с този рефрен, щото поучителен.

Като се смениха десетилетията, казвах, че ми звучи като "Който не работи, не трябва да яде".

ЗА НИРВАНАТА: Много години след като ровех из люцерната, а все трилистно ми беше и недовършено, попаднах на един човек. С него каквото и да правех, не исках да правя друго, с него където и да бях, не исках да ходя другаде, с него ми беше довършено, изпълнено, заситено,  окръглено, достатъчно, спокойно, свойско. С него ми беше точно. С него ми беше у дома.

Бях зърнала четвъртото листо.

ЗА ГЛУПОСТИТЕ: Когато човекът ме изоставяше, имах нужда от CPR - нямах въздух, вътрешности, обоняние и осезание, изкървявах. Оргазмът бил малката смърт. Глупости!...
Но никога не хуквах да ровя трескаво за четвърто листо, не бягах да се спасявам с друга трева. Тъгувах, че не съм избраната аз да бъда такова листенце. Обвинявах се в неспособност, неестетичност, непригодност, не... Плачех, давейки другите три листа. Тъпчех околната флора...
И пак никога не зачеркнах този човек, не се отказах да вярвам в пълнотата на щастието, което ми носи, идвайки при мен. Когато - тогава, колкото - толкова, ако реши да дойде...
Абе, чий беше този текст, че щастието не идвало самО? Глупости!

Идва и си отива, когато му щукне. Аз го посрещам или отпращам, според каквото мога да понеса в момента.

ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО: С остаряването се нагодих да оцелявам и без CPR, когато човека го няма. Него много рядко го има. Сигурно ходи да заформи карето другаде.
Забелязала съм, че има много кучета, които се справят съвсем добре на три крака. Дори припикаването при мъжките е убедително. В градска среда обаче. Природозащитниците гледат да оставят в резервати така осакатени четириноги, защото в естествена среда шансът им за пълноценен живот е минимален.

Оцеляването не е естествена среда.

ЗА СРОКА НА ГОДНОСТ: Свикването да живееш без нещо насъщно е характерно за режимите - на управление, на хранене, на тренировки. Отскоро мисля, че влязох в режим на хербаризиране на онова щастие, пълнокръвното. Разтворила съм една дебела Библия и се готвя да пъхна между страниците й трилистието си, защото започна да повяхва. Поне да опазя спомена.
В режим на хербаризиране не съм напуснала надеждата, че щастието пак ще идва, че онова четвърто листо ще се появява понякога. Не съм. Само дето много се боя, че вече няма да пасва на хербаризираното ми щастие със своето зелено.

Отровно зелено ще е, като всичко с изтекъл срок на годност.

Затова още малко ще се озъртам с надежда. Още малко, докато има зеленко в трилистната детелина. Преди волю-неволю да се простя с онова "у дома". Преди да изсуша живеенето в Битие 20:13. "И когато Бог ме направи да странствам от бащиния си дом..."

На снимката: режим на преглъщане на времето след изтичане на срока му на годност.

София, 17-5-13

ПРЕДСТАВЕНИТЕ И ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

Не разбирам от математика. Но от политика още по-малко разбирам. Вчера имаше от двете, затова се хващам за математическата сламка.
Според цифрите на онези проценти, в следващото Народно събрание няма да има:
- мой представител
- представител на колежка университетски преподавател
- на приятелка художничка
- на един приятел от Музикалната академия
- на роднина писател
- на любим образ, творец на свободна практика
- на близко семейство от турското етническо малцинство
- на един приятел гей
- на четирима познати емигранти из Европа
- на един адвокат
- и на карикатурист
- на фризьорката ми

И пак според статистиката, влиза, т.е. ще има
- представител на продавачката в малкия магазин на площадчето
- представител на автомонтьора ми
- на прабабата на сина ми
- на фейсконтрола в известно столично заведение
- на пенсионираните ми родители
- на инструктора ми по фитнес

Не че съм ги питала всички тези хора, не, те сами ми споделиха.

Освен че не разбирам от политика, аз и бавно и мъчително мисля - два дена мислих над споделеното, за да си обясня все пак в какво се очаква да участвам.
Като тегля чертата излиза, че ще тукувам в държава, в която на сцената вокс попули ще бъде артикулиран от гърло:
- продажно
- застаряващо
- бабаитско
- отчаяно
- затова пък мускулесто и наперено,
а публиката се очаква да зареже аудитории, четки, пера и ноти, да загърби предпочитания, мечти и творчески импулси и да се поклаща в подобаващ ритъм.
Много обичам театъра, но се надявам това представление да се играе на празна зала.
Така де, поне да имаше кой да ги фризира малко от малко, колкото да не се излагаме пред чужденците, а то...

Иначе аз без фитнес мога, а и магазинчето никак не го обичам - все има едни миришещи, блъскащи се хора, често псуват невъздържано, пък и за какво ми е автомонтьорът, като колата вече не ме устройва, самолет ми трябва.

Гледайки горните списъци, не мога да не се съглася с това, което ми казват да мисля: това е победа на демокрацията. На демоса, на говоренето на димотики, а койне... Е, кой не слуша, няма право и на думата, ни на представители в парламента.




 
(на снимката, от интернет, практическо приложение на демокрацията, от гр. народовластие, пред парламента, от фр. място за разговори, с помощта на рупор от упор)


14-5-13

сенчице моя

Сянката ти ме издебва изотзад.
Надвисва над мен.
Застига ме.
Захапва ме.
Първо нагълтва левия ми крак - глезена, бедрото, нагоре.
Нататък се докопва до слънчевия сплит, гърдите, наченати отляво.
Изчезвам на късове.
Изядена.
Сянката ти ме поглъща.
От мен не остава почти нищо.
Оставаш ти.


А сега кой ще ти хвърля светлина?

6-5-13

ЩО Е ТО?

Мъничко, зеленичко,

напъпило, неразлистено,

тъничко и крехко,

жилаво и тихичко,

напевно и усмихнато,

заради което си купих

любимия (му) парфюм?

То е то!

28-4-13
 

НЕЩО КАТО...

Докато обуздавам фантазиите си
и седлая мечтите,
препускам през мислите
и броя дните,
докато ситня боса и неумела
в кухнята,
редя цветове във вазите,
ролки - в буклите,
докато стягам копнежи
и пристягам корсети,
дали ще забележиш,
че погледът ми свети
от хляба, който ти меся,
и проблясва ножът,
който ти подавам -
кротка и тревожна -
с острото към мен?


26-4-13

ИЗ "ПИТАНКИ-РИТАНКИ"

...и как да му кажеш, че нощем

галиш лицето му

още
и въпреки всички несрещи

и после всички раздели,

стиснали устните бели

и старост в косите посели,

в длани, останали смели,

топлиш сърцето му

още?

24413