ДУХЪТ НА НАШАТА КОЛЕДА

"Не искам да ставам цар!", дочу се писък отдолу, после изтрополяване, като от бързо и безпосочно щуране, после обратно - трополене, писъци...

"Не искам да ставам цар, не искам...", пищеше искрено, макар и клиширано, млад и задоволително начетен плъх. Млад, защото дори не помнеше времето на предишната дератизация, иначе щеше да има едно наум, а начетен - понеже бе гризал на воля не какво да е, а книгите ни, от немай-къде свалени в мазето.

Да си беше останал на книжна диета, и статуквото би си останало, но явно му бе писнало от духовна храна и, в крак с тренда, се бе отдал на разгул. Което го и издаде. Една предколедна сутрин, като слязохме в мазето за кутиите с играчки за елхата, открихме, че освен понагризаните джуджета, плячка на нечии зъби са станали и складираните ни дрехи. Естествените материи бяха предпочетени. Споделихме със съседите, оказа се, че и те имали проблем с гризачи - я дрехи им яли, я куфари, я мазилка.

Веднага бяха взети мерки и повикани съответните служби. Именно обясненията на дошлите специалисти бяха разбунили духовете долу. Ние, също в тренда, искахме максимално хуманно решаване на проблема. За което бяхме готови да платим повече от добре и бяхме повикали фирмата с най-високите цени. Дошлият баш спец, след авторитетно мълчалив оглед и на моменти многозначително вдигане на вежди, обясни, че макар името - дератизация  - да звучало на непросветените като зловещо дране, те не били някаква си средновековна пасмина, а действали модерно, хуманно и стилно. И детайлизира процедурата: на няколко места в мазето ще бъдат поставени специални, ненатрапващи се на двукраките му ползватели, кутии. В тях щяло да има още по-специални, привличащи четирикраките му ползватели, вещества. На надигналия се в очите ни резонен и неизречен въпрос той отговори с мъчно прикривана гордост: "Мумифицират се. Сигурно сте чували, като при фараоните..."

Чуло бе и плъшешкото войнство, разбира се, то и в стените имаше уши, но не можеше да разбере какво точно го очаква. Начетеният обаче бе наясно. Той ли няма да знае какво е мумифициране! Не само бе изчел древноегипетските легенди в семейното ни мазе, ами сигурно и редовно ги препрочиташе, тъй като липсваха цели коли. (Лично аз подозирах, че бе изял с корите и "Цар Плъх", но нямах доказателства, тъй като кашонът с художествена литература бе най-навътре и най-отдолу, затиснат от по-висока литература.) Вместо да се зарадва на честта фараонска, книжният плъх заоглася мазето с категоричния си отказ от царствено отношение. Търчеше напред-назад и с тревожен набат се мъчеше да убеди останалите, че да те мумифицират може и да е царствено, но никак, ама никак не е хубаво.

Отношението на масите към книжните плъхове - буквални и преносни - винаги е било еднозначно и лишено от нюанси. Опашатите го игнорираха.

След ден кутиите бяха поставени.

След три слязохме в индианска нишка с децата и още 2-3 съседи да видим какво става.

Нищо не ставаше. Нищо не изтрополи. Нищо не се чу.

Дори на децата стана ясно какво е гробна тишина.

Когато по Коледа съседката пращаше мъжа си за кисело зеле долу, чух я да казва:

"Слез в Долината на царете."

Изобщо, в изказа ни се появи известна изтънченост, доза черен хумор и нужната завоалираност на намеците. А към мазите си всички пристъпяхме някак благоговейно, като към царски покои.

Сега очаквам с нетърпение първите дни на Новата година, когато експертите обещаха да дойдат и да отнесат кутиите. Тайно и нехуманно, но по човешки, се надявам поне книжният плъх да се е скатал някъде. В чуждо мазе, разбира се. (Подозирам, че в кашона със "спам" книжнина не може да не е попаднал на "Живот след смъртта", но се надявам да не намеря доказателства.) 

С., 30-12-15

на сн., л.арх., пример за хуманно отношение към безкраки и неми

БЮЛЕТИН

С мрака на гръб, потеглям.
Прихлупена сега съм аз,
ведро крачи вечерта.



С., 30-12-15

ДЕТЕТО И СВЕТЪТ

Когато беше на 3 г.,
кляках до него, за да виждам света с неговите очи.
Когато е на 13 г.,
обувам токчета, за да виждам света с неговите очи.
То расте.
Аз съобразявам ръста си.

Светът си остава на нивото на очите.

С., 10-12-15.

ШОТ СТОРИ

Нямало едно време...

А през топлите месеци изобщо нямало време, когато пейките да бъдат оставени на спокойствие да си гледат пейчестата работа. Непрекъснато им се навъртали всякакви, сядали или стъпвали по тях, намирали се на приказка или на мълчанка, на табла или дори на шах. Патова била ситуацията - по дъските на пейките рисували или чегъртали букви, но не ги оставяли и за миг сами,  да прочетат посланията или да разгледат татуировките си. Шум, народ, групи, ята, глутници - по цял ден. Ще речеш, нощем поне си отдъхвали и си правели я пижама парти, я вечеря на улични лампи, но не. Не ги оставяли на мира - току легне някой да спи на тях, свие се под тях, кацне на облегалката и...

А пейките и те душа носят. И те жадуват да останат насаме, да се отпуснат, да се видят със свои, да побъбрят спокойно, а защо не и да се повеселят.

Едва когато дошъл ноември, дошло и приказното време. Време на дълги сенки и къси дни, на забързани крачки и коси погледи, време на празни алеи и тихо, време на изстинали плочници и осланени листа. Това вече било тяхното - на пейките - време. Най-сетне си отдъхнали. Започнали да се събират, да си ходят на гости и изобщо да ходят коя където иска, необезпокоявани, необитавани, нередени от никого.

Живнали.

Разбира се, открили и театралния сезон. Сега всяка есенна сутрин отбрана публика се събира на най-новите постановки, притихнала и почтителна, зажадняла за култура.

на сн., л.арх., пълна зала на премиерата на "Пейка", по Гелман, със звездите на парковата трупа, утринна постановка,

С., 7-11-15

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

(политическа приказка)

"Мечтая да заспя за сто години, като онази другата принцеса, от приказката. Не, не заради принца, който ще дойде да ме събуди, той така или иначе няма да ми се размине. Иска ми се като нея да отворя очи и всичко отдавна да го няма. Царството да е обрасло в храсти и дървета, из него да бродят само зверове и да го оглася само птича глъч, а царят и царицата - деспоти такива! - да са мъртви. Да са мъртви и всички царедворци, тези ужасни слагачи!..."

В такива мечти се била унесла девойка с принцесешки вид, будна гражданска съвест и склонност към решаване на проблемите насън... Когато на пътя й изскочила жаба.

"Ами ако това е принцът, от приказката? Я да нацелувам жабата, да се обърне на принц и да му кажа да не бърза да идва да ме буди, докато не измрат всички царедворци, до крак!"

И като започнало едно целуване на жабата...

Опака поука:

Всяка приказка е добра, щом ще има целувки за жабите.

С., 6-11-15

КУ-КУ-ХАЙ 41

Дърво къпе есенна сянка
в зеленото море.
Жалба за младост.



С., 4-11-15

NO-ЕМВРИ, 3 ДЕФИНИЦИИ

Запасяване на дробовете със слънце
и поръбване на душата със златно
е ранният ноември.

Рахатно време за бездомните
и надежди на припек
е ранният му следобед.

На една кука плетена
и рехава примка за есента
е.

3-11-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

имало едно време едно зелено човече. зелено било, щото било зелено, ама и щото било човече. грешни книжки ли чело, не знам, но зазавиждало на незелените човеци. на един - че е син, на друг - че е оранжев, на трети - че е трети. завиждането му пораснало повече от него. то си останало човече дребно, но с пораснал апетит. започнало да яде човечето незелените наоколо си. надявало се тайно да се оцвети по-различно, поне на места. ядяло наред, безредно и безразборно. наедрявало все повече, все повече се надувало... не знам дали пораснало, защото спрях да му обръщам внимание, но наскоро някой спомена, че чул голямо пук.
и ей на, вярно се оказа.

С., 12-10-15

МИГРИРАЩИ СЮЖЕТИ

Имаш наследствена къща на кьоше в малък квартал в голям град. Партер, етаж и таванско. Семейството се разраства, лятото поработваш по хорските ниви или на гурбет, спестяваш, вдигаш втори етаж. Синовете порастват, отваряте на партера бакалийка. Потръгва. Цаните двама работници от село, дошли в града да търсят работа. Закрепват се и техните семейства. Идват и роднините им да живеят и работят в града.

Пълни се градът с хора. Процъфтява строителният бранш. Идват предприемачи с предложение, на което не можеш да устоиш. На мястото на къщата ти вдигат кооперация на пет етажа плюс два тавански, с по три апартамента на етаж, с няколко подземни гаража и магазин. Като собственик на парцела получаваш трите жилища с най-добро изложение и разпределение, магазина и три гаража. Два от гаражите отдаваш под наем на новонанеслите се, закупили жилища, но без гаражи. Магазина въртите със синовете и снахите. Внуците изкласяват, вземат категория С+Е и започват да ви снабдяват със стока и от съседни държави.

Бакалията вече е денонощен супермаркет, изнемогвате. Идва голяма търговска верига от централна Европа, прави оферта, която не можете да откажете, купува магазина ви и на новия хипермаркет слага логото си. С парите пращаш внуците в централна Европа да следват и да се уредят, а синовете и снахите си купуват на безценица порутени къщи в селото, откъдето са купилите си апартаменти в кооперацията, построена на мястото на къщата ви. Стягат къщите, в пристройките оставят едновремешни акценти и врътват селски туризъм с изпращаните им от децата в централна Европа жадуващи за корена туристи.

Пенсионираш се и живеете с жената в най-малкия от трите апартамента. На баба и дядо колко им трябва - 50 квадрата, асансьор и магазин наблизо. Другите два отдавате под наем. На чуждестранни студенти. Кварталът е елитен, сградата - ново строителство, на комуникативно място, а това оскъпява жилищата, не са по джоба на нашенеца.

Един ден слизаш в гаража, ползван вече само като мазе, понеже отдавна не шофираш, и попадаш на някаква кутия с недигитализирани снимки. Двама възрастни на прага на къщурка на някаква павирана уличка, до бордюра - дръвче. Има нещо смътно познато в лицата и мястото, не можеш да си спомниш откъде. Разравяш още снимки. Някакъв младеж пред същата къща, младоженци пак там, предишните стари и младежът плюс жена на прага на родилно, в ръцете - вързоп с бебе... Спомняш си. Нещо стяга гърдите ти и точно преди да посегнеш за мобилния, от теб се откъсва с въздишка душата ти.

* * *

На недигитализираната снимка, л. арх., обитавани от духове мазета.

21.9.15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 40

Над контакта в стаята
зависнал паяк.
Контактуват мрежите.

20-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Бяха минали първите седем на Септември.
Мнозина вече го гледаха укоризнено, а някои и съвсем открито недоволстваха. Я колко голям бил станал, а само игрите гледал, тичал навън до късно и още не можел да казва хубаво "р"! Последното хич не можеха да му простят. Голямо и сериозно момче, а да не се научи вече, роптаеха, кое време стана!

Една сутрин се събудиха, а Септември никакъв го няма. Тук Септември, там Септември... Къде ли не го търсиха, няма го.
Избягал беше. Не искаше да казва "р" и това си е.

Къде избяга ли? Ами къде, по морето.
На което казваше "моето".

(сн., л. арх., на босоногия беглец Септември обувките)

9-9-15, С.

ШОТ СТОРИ

Разправят, че мравката можела да носи до 50 пъти по-тежко от нея. Приказки! Мравът го прави, той носи товара, той опъва каиша. Мравката, като всяка истинска женска, застава зад мъжа, дава му сили, като го насърчава, показва му пътя и му казва "Браво!". Такъв е редът, откак свят светува. Другото са приказки.

(на сн., л.арх., благодарен мрав, отдавна понесъл цвете на своята мравка)

7-9-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Имало едно време един италианец, живеел в Пиза.
Имало едно време една кула, и тя живеела в Пиза.
Италианецът от Пиза бил, естествено, шикарен, наконтен - борсалиното му борсалино, кърпичката - в джобчето на сакото, лъснатият чепик Класа!
Кулата била стройна, висока, забивала се уверено в небето, вдигнеш поглед, заслониш очи - върхът й се не вижда.
Един ден италианецът доближил до нея, понечил и той да погледне нагоре, да види докъде стига тази ми ти прочута кула. Извил врат, вдигнал глава, но не щеш ли - паднала му шапката.
Разбира се, един истински италиански джентълмен без шапка не може, а и започне ли нещо, довършва го, затова помолил учтиво младежа до него: "Дръж ми шапката за малко." Младежът обаче, наследник на древен сицилиански род, отглеждащ свои кози (на ит. коза ностра), бил сприхав и кибритлия. "Пука ми на шапката за твойта шапка", рекъл той и за доказателствен материал изпуцал с пистолета си.
От вдигналата се гюрултия кулата се смутила и решила да погледне какво става. Навела и тя глава към шапките долу и...
Оттогава кулата в Пиза е наклонена,
а италианците последно си свалят шапката (и чорапите).


20-8-15, С.

ПЕРСОНАЛНИ ПЕРСЕИДИ

Чета на таблета в тъмното вън.
Доближаваш отзад,
дъхът ти е зад врата ми.
Буквите оживяват.
Първо стават по-ярки,
като за двама.
После се размазват,
разтичат се
надолу.
"Четенето вярно било наслада",
казваш някъде отдалече,
отзад, отдолу,
докато звезди на рояци
се сипват
и тихо си падат
по нас.

14-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

"Що е твойто тяло яло?
Да не би пък агне цяло,
от Гергьовден та до днес?"
Вдига вежди с интерес
млада дама със финес
към огромна топка "мен",
сложил знаци на ерген
и спасител плажен в криза.
И да видиш как туй тяло,
под чадъра й влетяло,
се спаружи и изниза
другаде да търси криза,
но да е с по-ниска миза.

10-8-15, С.

КУ-КУ-ХАЙ 38

Криле в очите -
лято на простор
е август.

12-8-15, С.

ПЛАЖНИ НЕВОЛИ

Да, знам, че така не може,
знам, че така не бива...
Ето, шапка си сложих,
макар да не ми отива,
и с много крем се омазвам,
цяла, и зад ушите,
и щом мама така казва,
под чадъра седя скрита...
Уж за всичко ги слушам,
но тате пак лошо гледа.
Видял ме е как мушвам
на сянка и сладоледа -
под плажната кърпа на бате,
понеже е най-голяма.
Но бате седна на нея...
И сладоледа го няма.


5-8-15, С.

ОПАКИ ПРИКАЗКИ

Близо до нас живееше една топола. Висока, коронеста. Много обичаше да разказва приказки. Вечер, когато кварталът се умълчеше, можеше да се чуе шепотът й. Разправяше за чудни места, за далечни морета и безкрайни полети. Сигурно знаеше за тях от птиците.

Загърната в зелените си воали, тополата се боеше до смърт от задаващото се есенно разголване . "Всички щe видят, че в клоните ми няма нито едно гнездо. И кой тогава ще слуша приказките ми? Приказките на едно самотно дърво? Никой. Ще си рекат - небивалици! Хората вярват само на очите си."

При първата по-силна есенна буря, още преди да са опадали листата й, тополата си отиде. Никой не бе чул гръмотевици, но на сутринта дървото бе рухнало, разцепено на две като от гръм. Ако се заслушаше човек, би дочул как листата му още редяха приказки за чудни места, за далечни морета и...

"Сега хората ще разказват приказки за мен!", помисли си тополата, миг преди листата й да се умълчат.

(на снимката, л. арх., приказен спомен от топола)

4-8-15, С.

ОТ ШАПКАТА

СЛЕДИТЕ
Различни са. Има спомени, чиято следа е като на усойница в пясъка - виждате вълните, но не и нея, а краищата на следата се размиват, като заметени от опашката й. Такива безкраищни спомени са най-подвижните пясъци. Други спомени оставят следи като от пиле в калчища - безкраен пъзел от посоки, всяка, водеща наникъде, следва спънато връщане назад или забиване на нокти в земята, за опора. Такива тънкокраки спомени са най-кресливите. Понякога пък следите на спомена са като заешки лапи в снега - аха да усетиш пухкавото, и изчезнат. Докато ги откриеш зад другия храст, съвсем си се смръзнал.

Лично аз най-обичам едни следи - сенки от крило на пеперуда. Имало спомен, няма спомен, и следа от спомен няма, само сянка минава по лицето ти.

АДРЕСИТЕ
Веднъж ми се прищя да ида при един спомен. Помислих си, че би било редно спомените да имат адреси. Примерно: "Ул. "Неделя", 33-и РД, 20 ч., масата в ъгъла, нашият бар". И готово - обличаш се, тръгваш, отиваш. Стоиш две питиета време и се прибираш, кротнал и доволен като след прелюбодейство.

Неудобството при тази идея за подреденост е, че кризата често удря кепенците на заведения и локали, и дори да знаеш точния адрес, следващия път можеш да попаднеш на нечий чужд спомен.

КРАЯТ
Колкото повече се въртиш около някой спомен, колкото повече го къташ, поиш и храниш, колкото повече го тъпчеш с времето и мислите си, толкова по-натежава. Наедрява, надува се, надува се, докато неочаквано се пръсне. Никога не си сигурен - от висок холестерол или от газове.

Имало спомен, няма спомен. И помен не прави.

(на снимката, л.арх., зародиш на страшен спомен)
2-8-15, С,

ХОРА И ЛИЦА

има такива хора в живота ти
дето влизат у теб
и правят разни неща

или нищо не правят

засядат някъде,
пресядат ти,
не можеш да ги махнеш,
защото не  можеш да ги намериш -
нямат лица,
само някакви черти,
които си забелязал,
а другото не си

хора без лица
Лицето Х. или Лицето У.

а огледалниците им,
снабдени с лица, са вън -
срещаш ги понякога
и се чудиш какво общо имат
с онези вътре

нищо общо нямат,
казваш си, има някакво объркване

лица без хора

тези вън ти съобщават случки -
лица от новините.
с тези вътре си играете на случки,
докато пораснеш.


С., 28-7-2014