ЗА ДЪЛГИЯ НОС, КЪСИТЕ КРАКА И СИТОСТТА

(из "Дневници и нощници на една нормална")


Като момиченце ми набиваха в главата, че на лъжата краката са къси. Стараех се да не лъжа, защото още тогава знаех, че не е за предпочитане да си с къси крака – все щяха да ме бият на ластик! Случваше се да послъжа. Ама още помня как после се разтягах на пръсти или как вечер се изопвах като струна, мъчейки се да досегна края на креватчето, за да се издължат краката ми или поне да не се свият след поредната порция лъжа.

После се научих да чета и се втрещих от историята на Буратино (руския препис на Пинокио). Там послъжеше ли дървеното човече, носът му избуяваше неистово. А знайно е каква е естетическата догма по въпроса за дължината на носа. Едва отървала се от възкъсите крака, въздълъг нос ли да си докарам?! И пак внимавах да не лъжа. Вече беше по-лесно – бях трупнала тренинг...

С възрастта гледах да се обкръжавам с хубави хора – да няма късокраки, да няма дългоноси. Рядко лъжех - поради тренинга, но и заради слабата си памет, и предпочитах да не лъжа, за да не забравя какво и кого съм излъгала.

Наскоро доста внезапно, за да е здравословно, се озовах профил о профил с лъжа, обитавала ме почти седем години. Знаех си, че първите седем са важни, ама през тях се боях, че ще остана с къси крака, вторите седем – че ще ми прорасне въздълъг носът, третите седем – че ще изпусна купон някъде, четвъртите седем – че ще остана стара мома, петите седем – че ще остана вечно омъжена, а шестите – че не може една лъжа да трае толкова време. Нещото траеше, следователно не беше лъжа. Разбира се, се залъгвах. И ме лъжеха.

Защото колкото по си гладен, толкова по е лесно да залъгват глада ти. Не можейки да го заситят.

Но сламката дължи славата си на спасител само на удавника.
Тя, сламката, също се лови за удавник.

АЛА БАСНЯ

Живели в царството на Лъва Маймуна и Бик. Не се познавали, а и нямало как - царят на животните бил мъдър управник и така бил устроил битието на поданиците си, че всяка жаба да си знае гьола. Но по времето, за което разказваме, Лъв бил в отпуск и бил отпътувал за далечни земи; вихрел се Август, жега обърквала нравите и приспивала бдителността.

Един ден Бика, подклаждан от горещините, свърнал към гората да търси прохлада. Той бил спокоен, да не кажем муден обитател на царството. Едни пътища тъпчел, едни кладенци напивал. Накратко, твърдокож и добронравен бик бил Бик и водел равен като мерата, която обитавал, живот.

В онзи ден обаче, насърчен от обещанието за прохлада, влязъл навътре в гъстака и сред сенките мярнал рошаво и топчесто, дългоопашато и извънредно игриво, предвид всеобщите обстоятелства, животинче. Очите му блестели, телцето му нямало мира, като жироскоп! Маймуната.

Бик бил пленен от тази неспирна веселост и искрящ живец. Маймуната, на чието око не убягвало нищо, много харесала солидния Бик. Той бил като канара – опора, за която всяка живинка, подвластна на Лъв, мечтаела.

Чудна работа ставала... Бикът не щял и да чуе за старото пасище. Маймуната зарязала акробатиките по дървета, само свеждала клоните им да бръсти той листа или отръсквала плод за него. Той пък я пускал на яката си гърбина да прави всичките си маймунджулъци на воля. Живеели в сговор. Той бавно, нали бил муден, заусещал промяна – коравото му, биещо равно биче сърце, почвало да блъска накъсано, ако сутрин, като отворел очи, не видел наоколо Маймуната. Тромавите му крака рипвали и той тръгвал да я търси. Стрък в уста не слагал, докато не я открие. Тя, дето преди не знаела що е мира и за никого нехаела, не можела да се познае. Тя, плезлата, хулиганката, дето най се веселяла да замеря с кокосови орехи не една дебела глава, сега огласяла гората с врисъци, а сърчицето й препусвало в галоп – ще се пръсне! – ако не види него. Бесувала и се щурала начумерена, като че светът й бил крив, ако го нямало Бик.

Не била шега тази работа. Стреснали се и двамата. Никак не можели да разберат как хем господаря Лъв го няма, хем те на волята си вече господари не са! И ги натиснал хлад, непознат и нежелан. И всеки потърсил покой далече, в своя си стан. Бикът в мерата се сврял. Маймуната се изкатерила високо, скрита от поглед.

Тъй ден-два... Бичето сърце удряло като набат, копитата му сънували как към гората табанят, очите му се взирали към далечните върхари и всяко мръдване по тях отеквало в едрото уж спокойно тяло като гръм. Маймуната прегризвала бясно клони, мятала се като опарена по тях, галопът в тялото й имал една посока – оттатък гората, в мерата… На третия ден призори той се дал на копитата си и препуснал към гората, тя се спуснала, по-бърза от стрела, към мерата. Някъде на предела, там, където дърветата оредяват, се срещнали. Тя, разтворила лапи да прегърне муцуната му, той, свел глава, напред с рогата…

Оттогава тръгнал изразът „Любовта е сляпа”.

ПАУЗА

Има такива дни. Озърташ се за копчето за PLAY, не го намираш. И без това не ти е игриво. Не правиш резки движения. Поне силно се стараеш. Понякога забравяш и тъкмо се напрегнеш, плеснеш се през устата/ръцете/мислите - кой където е силен. Не е от времето. И от кофеина не е. Чудиш се кой ти е натиснал STOP-а. Пробваш да върнеш назад, не помага. За FF нямаш достатъчно информация в базата данни.
Леко натясно си. Не боли. Седиш. Стоиш. Дишаш. Не дишаш. Чакаш.
А някой някъде направил "жабка", а си яхнал вълната.

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: СИНЬО.

Имало едно време едно мъничко море. Толкова мъничко, че го нямало ни по прашните карти, ни в солидните атласи, ни върху глобусите с лупи дори! Толкова малко било, че чак се свивало от свян от размера си, от което ставало още по-мъничко. Не могло да се види в ничия класна стая и на ничия заровена в тайник опърпана хлапашка карта за съкровища, да не говорим, че никой стихоплетец не го съешавал със звездите и копненията си в нощни рими, чоплещи стари ранички.

Как да не му посъчувствате на това мъничко море – толкова неизвестно, никому непознато… Вярно, имало тук-там някой по-любознателен, побелял от мъдрост древен океан, комуто неволно заблудили се в прелета си чайки разказвали на ухо за мъничкото море, та го бил чувал. Но, разбира се, такива океани си правели оглушки и хич и не споменавали за морето, ами направо мятали слуха за него на вечно гладните си акули. Така де, някак неудобно е мастит океан да знае за никому неизвестно моренце, още повече, че въпросното едва ли е чувало за него.

Може и да било много мъничко морето, но никак не било тъжно. Дори напротив, то било едно много усмихнато малко море. Защото на дъното му имало… Ами да! Една мида! Мида-мидичка, но не каква да е, а неговата малка бяла мидичка със синьо-лилава ивичка по крайчетата. Всяка сутрин тя разтваряла раковина, погалвана от сините талази на морето, които кротко я будели. После за кратко се оставяла във вещите ръце на грижовните му водорасли, които дарявали лицето й с най-прекрасни маски и обгрижвали кожата й с ласки. Сетне разтваряла двете си половинки съвсем, та досущ заприличвала на пеперуда. Така целодневно сияела с отблясъците на слънцето по двете й мънички перлички-оченца, размахвала раковинчести крилца като пеперуда, оставяла се теченията да просвирват в кухините й като валдхорни - за радост на морето.

Мъничкото море било истински щастливо, че има мидичка. Било гордо. Било доволно. Било спокойно. Какво му трябва на едно мъничко море, щом си има прекрасна мида!

Вечер, разбира се, я приспивало с приказка: имало едно време едно малко море, което люлеело на талазите си като на широки уютни длани една бяла мидичка с две мънички перлички-очета, с две оивичени със синьо половинки раковинки-крилца…

Един ден незнайно откъде до мъничкото море се появило момиче. То така неочаквано се озовало пред морето, че от почуда буклите му щръкнали, а очетата му се ококорили. Морето го видяло, видяло сините, огромни от изненада очи - цяло като че ли в тях то потънало било!
- Ти коя си, - попитало я мъничкото море, на свой ред учудено да има гости.
- Алба, - отвърнало като омагьосано момичето. – А ти?
- Аз съм едно съвсем мъничко и никому неизвестно море, затова си нямам и име.
- А какво си имаш? – попитала Алба.
- Една мидичка, бяла като името ти и със синьо по крайчетата като мен, - отвърнало морето. – И понеже нямам с какво да те почерпя, а си ми първата гостенка, ще ти подаря своята мидичка, за спомен.
И така, то дало своята мида на Алба, а момиченцето я отнесло у дома и я сложило на нощното си шкафче, където тя всяка вечер му разказвала за синьото море, за нежните му талази и за кротките му приспивни приказки, а разтворела ли Алба раковината, дочувала мелодия на валдхорни…

Когато пораснала, Алба, разбира се, станала писателка. И пишела най-сините морски приказки.

Тук някой бдителен и последователен читател ще скочи като ужилен: „Ама къде е поуката?!”

А де?

Paul McCartney - This Never Happened Before

Един начин да се случват нещата е в главата. Въображението ги случва. Травмата идва при досега с реалността (не помня кой, май Фройд).
По-по-най-любим филм, "Къщата на езерото" (2006 г.) ме успокоява всеки път, когато го гледам, че и без да се кръстосват пътищата, може да има срещания. И ми напомня, че самотата е отказ да докоснеш болката, а с нея - и ласката.
Сме паралелни светове и може да няма челни сблъсъци, да. Но ако имаш сетивата, винаги ще имаш споделеността и летящ до теб усмихнат 21-грамов...

ПРИКАЗКИ С ПОУКА. ТРИ ЦВЯТА: ЖЪЛТО.

Имало едно време един слънчоглед.
Хем наперен, хем напет.
Но за слънцето да чуел не щял.
Искал си своята гледка:
една съседка слънчогледка!

Ех, че кокетка била таз слънчогледка!...
Въртяла се като мажоретка -
свят да ти се завие:
кръшно наляво извие,
пък се фръцне надясно…
Развигора слънчоглед
тъй слагала натясно.

(На копнежи в клетката го държала,
и с прищевките си го въртяла дори
на пети!)

Загърбил слънцето, рицарят стоял
на щик като на пиетдестал
и от нея не свалял очи -
над венчелистчетата й бдял
като паж на страж
денонощно, кажи-речи.

Засенчел ли слънцето облак обаче,
на слънчогледката й идело да плаче:
в смут защурвали се объркани мислите,
безпосочни висвали листите…

И тъй, скоро си дала сметка
златолицата слънчогледка,
че пред погледа й все в слънцето вперен,
верен,
на пост като координатна ос,
е винаги той, нашият герой.

(Не стига това, ами и след слънчевите зари,
падне ли мрак, пак до нея е той
на крак.)

В плен на свенливо мечтание,
с две куки и много старание
от паяжинна плетка
му стъкмила жилетка –
да го намята след дневния зной,
че
ако ще да е слънцето далече,
важно е да е близо той.

И мракът не е страшен вече,
ако редом имаш свой.

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА*

ЗА КОЛАТА И ГОЛАТА
(безпристрастно)


Няколко прилики и отлики, с оглед на консумацията:

1. Заоблени форми. Насъщни! Така и опипом разпознавате, че не ви будалкат с менте ала пепси в първия случай, и не е нужно да прибягвате до заспало въображение и приспани спомени – във втория.

2. Всесезонност. Кофеинът, даряващ на очите почти творчески плам, в първия случай, и адреналинът, кипващ кръвта, във втория, са в достатъчно количество само във всекидневието на екстремистите. Ако не сте от тях, но пък ще си умирате с отворени очи, нека е до гола.

3. User friendly 1 - боравене. Независимо как поставени, и колата, и голата се отварят лесно, не е нужен инструктаж, дозировката е фри-волно избираема, предозирането не е опасно (симптоматиката е краткотрайно напрягане, чийто ефект е летлив).

4. Пивкост. Притежават я и двете. Във втория случай не е задължително да пиете само с очи. Заб.: Нужен е поне трети разряд в ХВП** в първия случай и обилен опит на хедонист във втория, за да оцените пивкостта по елементи (газираност, киселинност, послевкус…).

5. Достъпност. Пуританите на добрия вкус могат да отбележат характеристиката като непрестижност. Авторът на текста обаче препоръчва демократично-анархистичен подход.

6. User friendly 2 - финализиране на контакта. Определяйки по условие и двете като съсъд на удоволствие, при приключване на отношения (= изпразване от съдържание) обикновено следва изхвърляне на определените за целта места, като във втория случай голата може да ви (по)маха.

Някои изводи + обратна връзка.
Последици от контакта:
- за консуматора: промяна в калорийния баланс, в първия случай – нагоре, във втория – надолу; охлаждане, в първия случай температурно, във втория – на страстите; внезапно обхванали го леност и желание за забрава.
- за колата и голата: растящ копнеж по консуматора през зимата.

Рекламации не се приемат.
Бележки под черта:
* - ударението е на третата сричка от края.
** - ХВП – хранително-вкусова промишленост.

ПРИКАЗКА С ПОДВИТО КРАЙЧЕ

- Хайде, заспивай, кое време стана!
- Не мога без приказка.
- И аз не мога да измислям всяка вечер приказки. А и виждаш ли колко съм уморен?
- Не. Не се вижда. Тъмно е. Светни ми нощната лампичка и ми разкажи приказка.
- Добре. Ама късичка.
- Не, късичка не ми стига.
- Тогава ще ти я навия, да е къса само на вид, пък всъщност ще е дълга от тук до Персия!
- Къде е Персия?
- Ще видиш, като я разгънеш.
- Добре. Тогава ти започвай да я разказваш, че да имам време да я разгъна. А как ще се върна после от Персия?
- Ти само дръж здраво крайчето и утре сутрин си тук!

РАЗ-ПИСКИ (ПИЛАТЕС НА ПИСЕЦА)

Перото трябва да се упражнява. Колкото повече упражнения с него се правят, толкова по-еластично, гъвкаво, грациозно и плавно плъзгащо се, вместо да речем поскърцващо, става то. Всяко от косъмчетата му, като че наелектризирано, улавя все повече нюанси и ги разлиства в изящна картина от правилно наредени и синхронизирани песъчинки, леещи се при всяко следващо перо-движение.
Упражняването на перото трябва да става, когато перописецът е в съответно на целта състояние. Трябва да е спокоен, но не отпуснат, да има достатъчно енергия да работи - няколко серии с поне по няколко повторения всяка, за да е успешна една такава тренировка, да е ведър и да иска да напрегне тетивите си за максимален ефект.
Разписването на перото е добре да започва с изобразяването на детайл от последно попадали в умо-зрението на пишещия, да е нещо видливо, отчетливо и към което да може да се върне за сверка. Да е бистро. За да е ясна картината. Така перото тръгва от точица или мазка, която е достатъчно завършена, и наслагва движения и багри от мисълта, без да задира в грапавини от ненадейни появили се бабунки, а като меко ги подчини на преобладаващия колорит.
Така с всяко следващо повторение и с напредването в броя на сериите при тази тренировка, перото загрява, като по този начин вае движения във все по-отчетливо и чисто оформени, с надиплен смисъл и светлосенки, извивки.
Добре е да се помни, че в хода на упражнението трябва да се спазва единна ритмика, която да тръгва от по-бавно темпо, евентуално да ускори, но пак да върне в начално темпо, като при това не се разбива размерът. Добре е също да не се губи от поглед изначалният елемент, от който е започнало упражняването, за да се финализира тренировката в него, но с вече обогатено през времетраенето й умение за описване.
Rеpete!

така го сънувах

СЪНУВАНО СЪМ-ОТКРОВЕНИЕ

Без теб като без дом
Съм.
И ето те, вече научил,
защо по същия сипей
снова като куче
и се свивам като на вдовица
пепелявите устни
на трънака на спомена
обезкървени
пусти.

на котва

Само Големят кораб минава. Е la nave va.

На малките лодки друго е писано.
Закотвени в пристани, затлачени от зеленясто и мътно, креят без любовта си, топяща заниците. Проядата на тъгите им криви дъгите им и просмуква със солено нетърсения пристан. И мен.

Who the fuck is...

Беше като летене, което, гледано от другия край на хронобинокъла, безотказно наподобява падане. Не, май беше обратното. Беше падане, което така упорито наподобява летене. Мислех, че е нищо и никакво влюбване. Не ми се беше случвало, значи нямаше и да ми се случи. Ей така щеше да си отхвърчи, докато аз пукам балончетата.
Оказа се дупка с отвесни и хладни стени, където ехото отмерва неравноделния такт на старото ти сърце. Новото отдавна е напред, избързало, учестено - задъхано или задушавано?
Като луд заек синкопираше времето: седем години, ден, година, ден-година-храни, месец, пълен месец.
Дум-дум-думите: обичах мъж, който не смееше да бъде обичан. Тури-му-пепел-от рози.
Скроиха ми шапката. Шапкарят дремеше над изстиващ чай на морава от парички. Penny for his thoughts.
Не попитах как така някой без нужда от нежност вирее.
Прошумолях кренолинено в опита си за летене.
Падах...


Посипа се звезден прах. Счупеното носи щастие...

MANIERNO

Спомен

Безкрило полита и бавно помита с ръка обезперена мисъл премерена. Задира бразди и бликват мъзги на вчерашни мириси и давещи ириси. Залутано кривва и с трясък съсирва по пътя си ярък последния залък на вехта надежда, че има нататък. И с писък кратък се сгромолясва оттатък арката нетриумфалната от помисли днешни.

След него и взрив.

Снощно

Сбъркана нощ. Чужда, а вплела ме за участник. Топла от новодошлия много сняг и доброто вино. С песен на Леонард Коен, една от онези, в които всичко е до край, а ръкавица се римува с любов...
Спектакълът преди това беше прехвален и очакването ми остана недодялано разбутано.
Неясно, безформено, точно обратното на бягство стоене някъде с някого. После помня пропускащи ботуши, препускащи пръсти и отлетели мисли... към самолетни писти. В очите ми, слепи от очакване един самолет да прелети от по-топли страни, а с него най-сетне да се окопитят надеждите ми за някакво сбъдване, натежава и се обагря в червено призори.
Сънувах в металик, в последния момент преди да трябва да реша кого прегръщам - него или мене си... И хлътнах в пъртината на днес.

Хубавите ябълки...

Вярно, излъчиха го по БНТ, вярно, аз на такива градивни репортажи вяра не давам, но тази вечер ухо дадох. И сега съм усмихната, щото:
Един видинчанин иска да дари на Хаити два тона ябълки. Човекът е отгледал ябълки, това има, това дарява. Да е имал пазар за тях, щял е парите да даде, знам.
Жеста посрещнал друг човек (нарочно имена не слагам, те никак не са важни!), който заявил, че ще преведе в пари пазарната равностойност на двата тона ябълки по сметката на БЧК, която организация официално ще направи дарението на Хаити за пострадалите от труса.
Та, парите ще отидат да помогнат, а ябълките - в домове за деца и възрастни хора.
Някак сигурна съм, че хубавите ябълки сега който трябва ще изяде. А случката така ме усмихна, че нов сорт ми се ще да кръстя: хаитянска превъзходна!

UPSY-DAISY

ЕК - ПЕЛТЕК

Не се интересувам от политика, особено от т.нар. вътрешна. Занимават ме неща като езици, история, психология, кино, фантасмагории. Тази седмица обаче като на кино на непознат език ни бе представена една история от областта на фантасмагорното. Само дето наистина истинска (карах сина ми да ме щипе, докато гледах репортажите).
Една жена на приблизително моя възраст с приблизително моето образование (филологическо и икономическо), оказала се по волята на случая на поста външен министър на страната ми, се кандидатира за европейски комисар (ЕК).
От виденото и чутото около кандидатурата (прилагам малко снимков мат`риял) ми стана ясно следното:

1. Моята езикова гимназия дава отлична подготовка и по английски.
2. Не е задължително да декларираш всичко в годишната си данъчна декларация.
3. Некнижовното произношение е в реда на нещата.
4. Винаги можеш да не отговаряш, когато те питат. (Те все ще спрат да питат в един момент.)
5. Тайорът е евъргрийн, блондинките не са.
(6. Футболистите ни са европейци.)

Като тегля чертата и предвид кризата на пазара на труда, изваждам следното трамплинно заключение:
Трябва ми месец на село, за да овладея некнижовното произношение, желателно нейде около ятовата граница (може и с гадже от регионите, но пък ще се разсейвам много), малко уроци по тенис, мъгляви пасажи в сивито и нов тайор, и съм готова за кандидат за ЕК. Щото за футболист ми е късно.

Нужни са ми подписи за кандидатурата. Моля, не се свенете.



http://www.youtube.com/watch?v=EZcZLvGaZ5Y
http://www.youtube.com/watch?v=gQ7Ltg59-DQ
http://www.youtube.com/watch?v=bN-l7GLKE7E

Servus!

П.С. Останаха ми синини от пощипванията на сина ми и горчив вкус в устата. Но пък нова седмица - нов кандидат за ЕК!

реалната моя проекция

През последните месеци преживявам някаква моя си революция (инволюция, щото вътрешна), а още по-напоследък - и ускорена (засилена отвън). Вече не се потрисам от факта, че т.нар. ми реално битие изтлява все повече, че досегът ми с физическото, телесното, вещественото става все по-спорадичен (пък инак си тежа в обувките и никак не ставам по-нетленна). Отчитам, че икони не са нещо, свързано с иконопис, а са начин за себеизразяване; че усмивката ми не отзвънява в нечии уши и очи, а е графема (ми начи станах графист!). Вече като кажа "виртуалии", казвам го като адресна регистрация за местата (места?), в които битувам (битувам?) през найсет-найсти от времето си. В Skype пак си пробутвам любимото: "Чао, отивам да се реализирам он стрийт", ама вече не ми е смешно. Вицът с виртуалния секс, в който се пита "Виртуален какво?" ми покълна преди 15-ина години, дори брадата му вече не боцка.
Като прочетох онзи ден обаче за "офлайн престъпления", критичната маса бе надхвърлена - дойде ми в повечко; и се усетих мега демоде, старина от 20-и век, такава една с тяло, крака, ръце, цици (офф, как прежалва жена тази точно реалност!), набор от органи, стада от клетки... Офлайн престъпления явно и най-паче са престъпленията, по традиция досега определяни от вехтия Наказателен кодекс като... ми "престъпления". Сега са обособени в подмножество и са офлайн такива.
Мигом това, което съм свикнала да вземам за "себе си", чието отражение избягвам понякога в огледалото, а друг път нарцистично снимам, с което се фръцкам, което храни хедонизма ми древен и динозавърски, това, което по законите на физиката влиза във взаимодействия, за да отговори на действието с равно по сила..., кожата и косата, в които нечии офлайн пръсти търсят пристаните си... Моето, смятано за реално, телесно и насладително опипваемо "аз" мина офлайн.
Така с една опорна точка ми преобърнаха света. Ще си го дъвча и усвоявам това продължително. Ще съм ли "оф", или ще ми се размине? Последният ми късмет във фейсбука (още една "любовна квартира") гласи: You've got to get online, honey. If only for the porn. Ник`во порно иначе!
Докато обаче рия пъртини през този си транзитивен период, вече си бия главата над семплизми от сорта: Какво става с изрази като turn on, да речем? Вероятно ще трябва да се ъпдейтна и да моля: Turn me off! (За FO е ясно, там е леснина.) Как да кова глаголи и производни - все вонливи и пъшкащи излизат - офлайнвам се, офлайнване... Да акостирам ли в дихотомията он-оф, да се раздвоявам ли "Онлайн или офлайн, това е въпросът?", или да наситня тази двоичност и да заложа на "три - за щастие", "и трите, дядо попе", "тези три неща", "дор три пъти", три-ум-фалната арка, тройной одеколон, шв. 3, Третия свят, 3D... Или на четири...
Кръст-о-пътно ми става. God is offline. Соу ем ай?

сценична треска... за дялане

Вчерашните ми Радини вълнения бяха породени от публикация, която алармира за поредното безумие - читалище гони от сградата си театър. Собствениците на сградата, в която се помещава "Сълза и смях", читалище "Славянска беседа", изискват космически наем от трупата, за да продължи да играе в селенията му. Пфу. И двойно да вдигнат цените на билетите, пак няма как сметката да излезе...
Аз съм от редовните и редови зрители, склонна съм и давам доста пари за театър, не ме интересуват задкулисията, бързо забравям чутите от приятели и познати клюкини. Но дори на мен ми се избистря, че въпросът не е в непосилния наем, нито в точно тези пари. Щото нали, да, собственикът си е в правото (кривото) да стопанисва сградата според както му се хареса и изобщо не по шекспировски...
Чудно ми е каква ли читалищна дейност люто се вихри там? Щото доста само(на)деен е този акт на стопанисване и управленско решение на г-на Райжекова. Едно време имаше театрална студия "Бончо Урумов", може и още да я има, стои й е рекламата (http://studia.hit.bg/info.htm). Това ли ще е новото огниво?...
Нямам представа може ли да се направи нещо. Знам, че съм зрител и си искам театъра. Театрите. Сцените. Спектаклите...
И билетите! А напоследък Мелпомена все повече се зазижда в храма си - мисия незвъзможна е да идеш на касата на Народния днес и да си купиш билетче за днес. И за утре не можеш. И за до края на месеца. "А за другия", питаш с фалцетно гласче. "Е, не, ще обявим датите на представленията след седмица, елате тогава." И отивате. И няма билетчета. И така е не само с последния спектакъл на Крикор Азарян, (светла му памет, за много ми е отворил мислите), така е и за Камен Донев, за Баташов, за Куркински... Въпреки че зрителите си излизат от някои от постановките им. Преди седем-осем години залите бяха празни. Сега няма празно място... в схемите за спектаклите. Но пък често влизам с покана от познати. Такива покани са част от квотата на залите. Често немалка част, а още по-често за такива покани не се плаща...
Странно се навърволват безумия. И все от умни шапки кроени. Я една аватарска фантазия: повикът "И в дъжд, и във вятър - пак на театър", познат ни от соца, се ъпдейтва транспарантно по фасадите на възрожденските огнища на културата - читалищата, а самодейците им заиграват на вощеници "Изгубена Станка" и "Злочеста Кръстинка"...

не знаех, че така трябвало

Някак оказва се, че блогове се пишели основно политизирано, с ясна позиция, изобщо с позиция, а не така от нищото подхванато, неясно, мъгляво, нерешително, споделително... Открих свои познати от различни времена и нрави на живота си, та и от частта с журналистването ми така наречено, които пишат блогове. Хора, които уважавам или съм уважавала, а сега не знам, щото не сме заедно. Това го казвам, за да обясня, че не съм против, просто ми стана странно. А аз не знаех. Мислех, че мога да си пиша, както си говоря, щото нали имаме нужда от артикулиране, приказване, изприказване, лакърдиене, обдумване... Иначе одумването си го имаме всякак и под път и над..:)) Та, не знаех, че трябва да имам позиция по актуалните политически въпроси, особено вътрешните. Пък аз нямам. И дори ми е особено вътрешно да нямам. И пак да се имам ча четящ, слушащ и чуващ, смислен, виждащ и реагиращ човек. Но пък имам отчетлива липса на позиция и асоциално развято нежелание до мен да достигат онези мръсни пени, както ги беше нарекъл един яркоперест публицист (перест е от "перо", не от "оперение"). Ми странно си е... Никак не съм правилна. Ама това е.

Песничка за нищо, но от сърце

Уж добре посрещнах Новата, но се събудих твърде рано. Не знам какво да правя с деня си. Стои ми като подарен, уж шарен и искан, а някак като пачуърк седи, чудиш се откъде да го подхванеш... Слънцето навън никак не е Васильовденско, рекордите по топло отново са само температурни, топлинките си трудно споделяме... Кухо и кънтящо ми е отвътре, като че ли, тайно от мене си съм се надявала на нещо, а съм получила само опаковката му.